— Проверихме и най-дребните неща, мис — увери я детективът. — Изследвахме всяко възможно отклонение, което би загатнало, че Сътън е бил там. Използвахме най-ефикасни методи, но не открихме нищо. Абсолютно нищо. Изобщо няма никакви следи.
— И все пак сигурно е там — настоя Ева. — Роботът от информационния център е разговарял с него. Сътън е питал за Бриджпорт. Следователно мястото го е интересувало.
— Но това не означава, че е възнамерявал точно там да отиде — отбеляза Хъркимър.
— Все някъде е отишъл — рече Ева. — Къде?
— Изпратихме толкова детективи, колкото бе възможно, без да будим подозрения на самото място и в бъдещето — обясни детективът. — Хората ни направо се блъскаха един в друг. Изпращахме ги като пътуващи книжари, точилари на ножици или пък като хора, които си търсят работа. Проверихме щателно всеки дом в радиус от двадесет мили, отначало през двадесет години, а после, като не открихме нищо, през десет и накрая през пет. Ако имаше дори една дума или някакъв слух, непременно щяхме да се натъкнем на тях.
— Казваш, че сте проверили всичко до двехилядната година в миналото — обади се Хъркимър. — А защо не до 1999 или до 1950 година?
— Ами все трябваше да има една произволна граница, където да спрем — отговори детективът.
— Родът Сътън е живял по тези места — каза Ева. — Предполагам, че сте ги проучили малко по-подробно.
— Агентите ни често се хващаха на работа във фермата им — каза детективът. — Щом възникнеше нужда от работна ръка, някой от нашите хора веднага се появяваше. А през останалото време работеха из съседните ферми. Дори един си купи горски участък и прекара там цели десет години, като се занимаваше с дърводобив. Можеше и повече да остане, но се страхувахме да не събуди подозрения. Всичко това продължи от 2000 до 3150 година, когато последният от фамилията Сътън напусна околността.
Ева погледна Хъркимър.
— Семейството им изцяло ли е проучено? — попита тя.
Хъркимър кимна.
— Чак до момента, когато Ашър тръгва към Лебед. Не открихме нищо, което би ни помогнало.
— Толкова безнадеждно изглежда всичко — каза Ева. — И все пак той е някъде. Сигурно му се е случило нещо. Да не би да са онези от бъдещето?
— И аз това си мислех — каза Хъркимър. — Може да са го заловили ревизионистите и сега да го държат затворен.
— Едва ли могат да задържат Ашър Сътън — каза Ева. — Никой не би могъл, ако той познава способностите си.
— Но нали не ги познава — напомни й Хъркимър. — А пък ние не биваше да му казваме, нито дори да насочваме вниманието му към тях, защото трябва да ги открие сам. Трябва да изпадне в критична ситуация и да ги открие изведнъж като естествена реакция. Подобно нещо не се научава, а се развива постепенно.
— Отначало всичко вървеше чудесно — каза Ева. — Така добре се справяхме. Подтикнахме Морган към необмислени действия и той внуши на Бентън да го предизвика на дуел, а това бе единственият бърз начин за премахването му, след като Адамс първоначално отказа да убие Сътън. След случая с Бентън Ашър беше нащрек и нямаше нужда да му казваме, че трябва да внимава. А сега…
— Но книгата е била написана — каза й Хъркимър.
— Може и да не е била — възрази Ева. — Възможно е с теб да сме само марионетки в един вероятностен свят, който още утре ще се разпадне.
— Ще покрием всички важни моменти в бъдещето — каза Хъркимър. — Ще удвоим усилията на разузнаването ни сред ревизионистите и ще проверим всяка тяхна специална операция в миналото. Може да открием нещо.
— Ами случайните фактори? — напомни му Ева. — Никога не можем да бъдем сигурни. Времето и пространството са необятни. Как да разберем накъде точно да се насочим? Нима ще трябва да проверяваме всяко възможно събитие, да намерим онова, което търсим?
— Забравяш за един основен фактор — спокойно каза Хъркимър.
— Какъв фактор?
— Самият Сътън. Той е някъде, а аз вярвам в него. И в съдбата му. Защото, виждаш ли, Сътън зачита съдбата си и тя ще му се отплати накрая.
41
— Чуден човек си ти, Уилям Джоунс — каза Джон Х. Сътън. — Но си и добър. През всичките тези години не съм имал по-добър ратай от теб. Никой не се задържаше повече от година-две. Все напускаха и отиваха другаде.
— Аз няма къде да отида — рече Ашър Сътън. — Няма такова място, където бих искал да бъда. Пък и навсякъде е еднакво.
А тук бе по-хубаво, помисли си той, отколкото бе очаквал, защото в живота близо до природата откри спокойствие и сигурност, каквито хората от неговата епоха никога не бяха изпитвали.