Двамата се бяха облегнали върху оградата на пасбището, загледани в трепкащите светлинки на къщите и автомобилите отвъд реката. Сред мрака надолу по склона кравите, пуснати на свобода след доенето, пристъпваха насам-натам, като издаваха тихи звуци и хрупаха последните стръкове трева, преди да прилегнат за сън. Нагоре по склона подухна лек прохладен ветрец, приятен и ласкав след жаркия ден.
— Вечер вятърът винаги е прохладен — каза старият Джон Х. — Колкото и да е бил горещ денят, нощем се спи спокойно.
После въздъхна.
— Чудя се понякога — продължи той — дали човек трябва да е напълно доволен от живота. Питам се дали задоволството не е нещо като грях. Защото по природа човекът е недоволно създание. Той е неспокоен и нещастен и именно търсенето на щастие го е подтиквало като удари с камшик по гърба към великите му достижения.
— Да си доволен от живота означава, че напълно си се приспособил към обстановката, в която живееш, а това не се случва често… много рядко се случва. Един ден не само хората, но и останалите живи същества ще се научат как да го постигат и тогава в цялата Галактика ще зацари мир и щастие.
Джон Х. се засмя.
— Много надалече гледаш, Уилям.
— Просто гледам на нещата в перспектива — каза Сътън. — Един ден хората ще стигнат до звездите.
Джон Х. кимна.
— Сигурно си прав. Но не бива много да бързат. Преди това трябва да се научат как да живеят тук, на Земята.
После се прозя и добави:
— Мисля да се прибирам. Като остарее човек, не може без почивка.
— Аз ще се поразходя още малко — рече Сътън.
— Май доста се разхождаш, Уилям.
— Когато се смрачи, земята вече не е същата като през деня — каза Сътън. — Ухае на нещо сладко, свежо и чисто, като че ли току-що е измита. А сред тишината дочуваш неща, които денем не се чуват. Вървиш, насаме със земята, и тя сякаш ти принадлежи.
Джон Х. поклати глава.
— Земята си е същата, Уилям, ти си друг, но понякога си мисля, че виждаш и чуваш неща, за които ние, останалите, дори не подозираме. Като че ли, Уилям… — той се поколеба, а после продължи, — като че ли мястото ти не е между нас.
— Понякога и аз си мисля така — каза Сътън.
— Искам винаги да помниш, че си един от нас — каза му Джон Х. — Вече си почти член на семейството. Я да видим от колко години си тук?
— Десет — рече Сътън.
— Точно така — потвърди Джон Х. — Добре си спомням, когато дойде при нас, но понякога забравям за това и ми се струва, че винаги си бил тук. Дори от време на време те мисля за истински Сътън.
Изкашля се, за да прочисти гърлото си, и плю в прахта.
— Преди няколко дни ползвах пишещата ти машина, Уилям — продължи той. — Трябваше да напиша едно писмо. Доста важно беше — исках всичко да е наред.
— Няма нищо — каза Сътън. — Радвам се, че ви е послужила.
— Пишеш ли нещо напоследък, Уилям?
— Не — отвърна Сътън. — Отказах се. Нищо не излиза. Виждате ли, загубил съм си работните бележки. Всичко беше предварително обмислено, имах дори чернова и затова се надявах, че ще успея да си го спомня, но не можах. Няма смисъл повече да опитвам.
Гласът на Джон Х. прозвуча като тихо изръмжаване в мрака.
— Да не би да имаш неприятности, Уилям?
— Не — отвърна Сътън. — Не бих казал, че са точно неприятности.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Невъзможно е — рече Сътън.
— Ако има нещо, само кажи — продължи старецът. — За теб ще направим всичко.
— Някой ден може да си отида — каза Сътън. — Може би съвсем внезапно. Ако това се случи, бих искал да ме забравите, да забравите, че изобщо съм бил тук.
— Такова ли е желанието ти, момче?
— Да — каза Сътън.
— Не можем да те забравим, Уилям — каза старият Джон Х. — Това никога няма да стане. Но няма да говорим за теб. Ако някой се появи и започне да разпитва, ще се държим така, сякаш никога не си бил тук.
Той помълча малко, а после запита:
— Нали това искаш, Уилям?
— Да — потвърди Сътън. — Ако това не ви затруднява.
Постояха за миг мълчаливо, застанали един срещу друг в мрака, после старецът се обърна и затрополи към светлините на къщата. Сътън също се обърна и като се облегна на оградата, отправи поглед към отвъдния бряг на реката, където трепкаха вълшебни светлини, сякаш в някаква приказна страна.
Изминаха десет години, помисли си той, и писмото е написано. Всички условия са изпълнени и отсега нататък миналото може да кара и без мен. Стоях тук, докато Джон Х. напише писмото, което ще намеря след шест хиляди години в един стар куфар, за да го прочета на безименния астероид, наследен от човека, когото убих в едно увеселително заведение, наречено „При Заг“.