От такива места произлизаха упоритите хора, хората, които само след няколко поколения щяха да насочат корабите си към звездите. Тук, в тихите ъгълчета на света, се изграждаха силата и смелостта, характерът и непреклонната воля на онези, които щяха да отведат машините, конструирани от други, по-гениални, макар и не толкова твърди хора, до самия край на Галактиката и да завладеят ключови звездни системи за прослава и печалба на човешкия род.
Винаги над всичко стои печалбата, каза си Сътън. Десетте години изминаха и срокът на принудителния договор, сключен с времето, вече е изтекъл. Всички условия са спазени. Сега съм свободен да си отида, да замина където и когато пожелая.
Но няма къде да отида, а няма и как. Бих искал да остана, каза си Сътън. Тук ми харесва.
— Джони — каза той. — Какво ще правим сега, Джони?
Усети познатото трепване в мозъка си, приятното усещане, сякаш куче се гали с муцуна в дланта ти и маха с опашка, или сякаш е малко момче, сгушено на топло под одеялото в детското си креватче.
— Всичко е наред, Аш — обади се Джони. — Всичко е наред. Ти имаше нужда от тези десет години.
— Не си ме изоставил, Джони.
— Защото двамата сме едно цяло — каза Джони. — С теб съм от раждането ти и ще остана, докато умреш.
— А после?
— После вече няма да ти трябвам, Аш. Ще отида при другиго. Знаеш, че нито едно живо същество не живее в самота.
Никой не живее в самота, каза си Сътън, и думите му прозвучаха като молитва.
И той наистина не беше сам.
Някой крачеше до него, но Сътън не знаеше откъде се е появил и колко време върви до него.
— Чудесно място за разходки — заговори човекът, чието лице не се виждаше в мрака. — Често ли се разхождате тук?
— Почти всяка вечер — отвърна Сътън, като си го повтаряше наум: „Спокойно! Спокойно!“
— Толкова е тихо — забеляза непознатият. — Тихо и безлюдно. Подтиква те към размисъл. Като се разхожда тук нощем, човек може да размишлява необезпокояван.
Сътън не отговори.
Двамата стъпваха тежко един до друг и макар че полагаше усилия да се отпусне, Сътън усещаше как цялото му тяло се напряга.
— Имал си доста време за размисли, нали, Сътън? — продължи другият. — Цели десет години.
— Вие най-добре знаете — рече Сътън. — Нали отдавна ме наблюдавате.
— Така е — потвърди човекът. — Не само ние, но и апаратите ни. Проучихме те основно и сега знаем доста за теб. Много повече, отколкото преди десет години.
— Преди десет години изпратихте двама да ме подкупят — каза Сътън.
— Знам — отговори мъжът. — Често се питаме какво ли е станало с тях.
— Не е трудно да ви отговоря — Каза Сътън. — Аз ги убих.
— Но те идваха с предложение…
— Зная — прекъсна го Сътън. — Предложиха ми цяла планета.
— Още тогава си знаех, че нищо няма да излезе — заяви другият. — И го казах на Тревър.
— Предполагам, че сега имате друго предложение за мен, нали? — попита Сътън. — Сигурно сте повишили цената?
— Не съвсем — отвърна човекът. — Решихме този път да не се пазарим, а просто вие да кажете колко искате.
— Ще си помисля — рече Сътън. — Но не съм много сигурен дали ще се спра на определена цена.
— Както искате, Сътън — заяви непознатият. — Ние ще продължим да чакаме… и да ви наблюдаваме. Когато вземете решение, само ни дайте знак.
— Знак ли?
— Ами да. Напишете бележка. Ще надникнем през рамото ви и ще я прочетем. Или пък кажете: „Е, добре, най-после реших.“ Ние слушаме внимателно и ще чуем.
— Проста работа — рече Сътън. — По-просто не може и да бъде.
— Правим го за ваше улеснение — каза другият. — Лека нощ, мистър Сътън.
Сътън не видя, но почувствува как непознатият докосна шапката си… Ако изобщо носеше шапка. После си тръгна, отклони се от пътя и пое в мрака надолу през пасбището към гористия склон, който се спускаше стръмно към реката.
Сътън стоеше на прашния път и чуваше как се отдалечава — чуваше тихото шумолене на натежалата от роса трева; приглушените му стъпки, докато прекосяваше ливадата.
Най-после някакъв контакт! След цели десет години бе разговарял с човек от друга епоха. Макар и не с когото трябва.
Ревизионистите са го наблюдавали и той бе усетил, че е под наблюдение. Наблюдавали са го и са изчаквали в продължение на десет години. Естествено, не десет години от тяхното време, а от неговото. През целия този период навярно са били разпръснати апарати и хора, така че са изпълнили задачата си за година, месец или дори седмица, ако са пожелали да включат достатъчно хора и техника.
Но защо са чакали толкова дълго? Вероятно за да го сломят и да е готов да приеме с радост всяко тяхно предложение.