На изхода на сградата ги чакаше някакъв човек. Той вдигна ръка сякаш за небрежен поздрав.
— Само за минутка, мистър Сътън.
— Да, какво има?
— Няколко от нашите хора ще ви последват, сър. Заповед, нали разбирате?
— Но…
— Няма да ви досаждаме, сър. Нито пък ще се намесваме, ако решите да правите нещо. Само ще ви пазим.
— Ще ме пазите?
— Точно така, сър. От шайката на Морган, нали разбирате? Не бива да им позволим да ви убият.
— Не можете да си представите колко съм ви благодарен за грижите — каза Сътън.
— Няма защо, сър — отвърна другият. — Просто такава ни е работата. Вършим я с удоволствие. Няма нужда да благодарите.
После отстъпи назад. Сътън се обърна, слезе по стъпалата и тръгна по посипания със сгурия тротоар.
Слънцето залязваше. Като погледна назад през рамо, той видя високия очертан върху яркия западен небосклон силует на сградата, където бе разговарял с Тревър. Но не забеляза някой да го следи.
Нямаше къде да отиде. Нямаше представа накъде да върви. Разбираше само, че не може дълго да се мотае наоколо и да размахва отчаян ръце. Трябва да тръгна нанякъде, каза си той, да мисля и да чакам да се случи онова, което ми е писано.
Срещаше и други пешеходци, някои от които го зяпаха любопитно, и едва сега за първи път Сътън осъзна, че все още е облечен като ратай от двадесетия век — син дочен комбинезон, памучна риза и груби работни обувки.
Знаеше, че тук дори подобно чуждоземно облекло няма да предизвика нежелателни подозрения. Защото на Земята пристигаха високопоставени личности от далечни звездни системи, тя бе истинско вавилонско стълпотворение от представители на различни форми на живот, заети в правителствените учреждения, чуждестранни студенти, дипломати и законодатели от какви ли не затънтени планети и тук нечие облекло би събудило само слабо любопитство.
Най-късно до сутринта, каза си той, ще трябва да намери някакво убежище, където да си отпочине и да проумее странностите на този свят, съществуващ петстотин години напред в бъдещето.
Или пък да открие някой андроид, на който може да се довери, за да се свърже чрез него с тайната им организация. Макар че никой не беше му казвал нищо, той не се съмняваше, че подобна организация съществува. Иначе едва ли биха могли да водят войната във времето.
Отклони се от пътеката, която вървеше успоредно на шосето, и пое по едва забележима пътечка през блатиста местност към ниските хълмове на север.
Сега изведнъж откри колко е гладен и си помисли, че е трябвало да се отбие в някоя от закусвалните към административната сграда, за да похапне нещо. После се сети, че нямаше пари, с които да заплати храната. Няколкото долара от двадесетия век в джобовете му бяха съвсем безполезни като парични знаци, макар че навярно притежаваха известна нумизматична стойност.
Над земята се спусна мрак и жабите започнаха да се обаждат първо нейде отдалеч, а после все по-наблизо, докато цялото блато заехтя от гърленото им крякане. Сътън крачеше като насън сред приказните звуци и му се струваше, че дори не стъпва по земята, а лети, тласкан от този хор, който се извисяваше като поздрав към първите плахи звезди, блещукащи над мрачните възвишения пред него.
Спомни си, че само преди няколко часа бе вървял по прашния планински път в двадесетия век, влачейки крака из прахоляка, и забеляза, че белият прах все още лепне по обувките му. Също както споменът за онзи планински път оставаше незаличим в паметта му. Спомените и прахът, помисли си той, са единственото, което ни свързва с миналото.
Стигна до хълмовете и се заизкачва нагоре. Нощта ухаеше приятно на бор и горски цветя.
Спря на билото на нисък хълм и постоя малко там, взрян в кадифената мекота на нощта. Някъде съвсем наблизо настройваше цигулката си щурец, а откъм блатото долиташе приглушено жабешко крякане. Току пред него сред мрака ромолеше в каменистото си корито ручей и говореше на дърветата, на тревистите си врагове и клюмналите цветя, сънливо склонили глави над водата.
„Иска ми се да спра — като че ли им казваше той. — Иска ми се да спра и да си поговоря с вас. Но нали виждате, че не мога? Трябва да бързам нататък. Трябва да отида някъде. Нямам нито минута за губене. Трябва да бързам нататък.“
Също като човека, помисли си Сътън. Защото и той все бърза нанякъде като този ручей. Тласкан от обстоятелствата и неотложната нужда или пък от неуморния стремеж на други неспокойни хора, които не го оставят на мира с амбициите си.
Не чу никакъв звук, но усети как силна ръка сграбчва лакътя му и го дръпва от пътеката. Когато се изви, за да изтръгне ръката си от здравата хватка, той различи в тъмнината неясната фигура на нападателя. Сви юмрук и замахна, за да нанесе съкрушителен удар върху тъмната глава, но така и не достигна целта. Някой силно го блъсна отзад в прегъвката на коленете, като вкопчи ръце в краката му, и Сътън политна напред и се просна по очи.