— Може би разчита на човешкото у теб — предположи Ева.
Сътън поклати глава.
— Не вярвам. Сигурно тайно е замислил нещо или подготвя някой хитър ход, който не сме в състояние да отгатнем
Хъркимър бавно заговори:
— Не ми харесва това, сър. Войната и бездруго не върви както трябва. Ако трябва да я спечелим, всичко ще бъде загубено.
— Ако трябва да я спечелите? Нищо не разбирам…
— Не бива да побеждаваме, сър — обясни Хъркимър. — Трябва само да възпираме ревизионистите, за да се предотврати унищожаването на книгата, която ще напишете. От самото начало не сме правили дори опит да променим нещо. Напротив, стремим се да осуетяваме промените.
Сътън кимна.
— Докато Тревър от своя страна трябва да спечели решителна победа. На него му е необходимо или да унищожи истинския текст, или да попречи на написването му, както аз съм го замислил, или пък така да го компрометира, че дори самите андроиди вече да не ми вярват.
— Имате право, сър — потвърди Хъркимър. — Не го ли постигне, хората няма как да претендират, че съдбата е само тяхна собственост, и не ще могат да убедят останалите живи същества в своето превъзходство.
— А точно това цели Тревър — добави Ева. — Съдбата изобщо не му е необходима, защото хората не вярват така твърдо в съществуването й, както например андроидите. За Тревър всичко е въпрос на пропаганда, той иска да внуши на човечеството, че нему е отредена великата мисия да завладее Вселената.
— Докато сме в състояние да осуетяваме намеренията му, считаме, че печелим — продължи Хъркимър. — Изходът обаче е толкова несигурен, че една промяна в тактиката на някоя от страните може да се отрази катастрофално. Едно ново оръжие би могло да означава победа или поражение за воюващите страни.
— Аз притежавам подобно оръжие — заяви Сътън. — Изработено като по поръчка, за да ги победим. Само че няма как да се използва.
Никой от двамата не попита защо, но той отгатна въпроса в очите им и побърза да отговори:
— Оръжието е само едно. А само с едно оръдие война не се води.
Иззад ъгъла на къщата изтрополяха забързани стъпки и някакъв андроид се затича през двора право към тях. Дрехите му бяха покрити с прах, а лицето му бе зачервено от бягането. Закова се пред масата и се вкопчи в ръба й.
— Опитаха се да ми попречат — запъхтяно и на пресекулки изрече той. — Къщата е обградена…
— Андрю, глупак такъв — грубо кресна Хъркимър, — защо нахълтваш така? Те ще разберат…
— Научили са за Люлката — изпъшка Андрю. — Те…
Хъркимър стремително се изправи. Столът, на който седеше, се прекатури от рязкото движение, а лицето му изведнъж така пребледня, че татуираният на челото опознавателен знак изпъкна с тревожна яснота.
— Узнали са къде е…
Андрю поклати глава.
— Още не. Но знаят, че съществува. Току-що са научили. Все още има време…
— Ще призовем всички кораби — прекъсна го Хъркимър. — Ще се наложи да изтеглим и охраната от критичните точки…
— В никакъв случай — простена Ева. — Нали точно това очакват да направим. После изобщо не ще можем да ги спрем…
— Налага се — мрачно настоя Хъркимър. — Нямаме друг изход. Ако унищожат Люлката…
— Хъркимър — бавно и с ледено спокойствие проговори Ева. — Белегът!
Андрю рязко се обърна към нея, после направи крачка назад.
Хъркимър бързо бръкна под сакото си, докато Андрю се обърна и хукна към ниската стена, ограждаща двора.
Ножът в ръката на Хъркимър проблесна на слънцето и за миг се превърна във въртящ се кръг, полетял след бягащия андроид. Настигна го до самата ограда и Андрю се строполи долу на купчина сгърчени дрехи.
Сътън видя, че ножът е забит във врата му до самата дръжка.
47
— Забелязвате ли, сър — рече Хъркимър, — как дребните и незначителни неща понякога играят твърде важна роля в хода на събитията.
И той побутна с крак сгърченото тяло.
— Безупречно — продължи той. — Съвършено като замисъл. Само че преди да се яви пред нас, е трябвало да намаже малко лак върху опознавателния си знак. Много андроиди го правят, като се опитват по този начин да скрият знака, но рядко успяват. Не след дълго той отново започва да прозира.
— Но какво общо има тук лакът? — попита Сътън.
— Просто един от кодовете ни — поясни Хъркимър. — Съвсем елементарен при това. Таен знак за разпознаване, когато някой докладва. Нещо като парола. Става много бързо. Вземате малко безцветен лак с показалеца си и го мазвате на челото.
— Толкова е просто — намеси се Ева, — че никой, абсолютно никой не би го забелязал.