Запита се може ли тялото му, което поддържа живота си с енергия на далечни разстояния, да се сравнява по мощност с истинските двигатели и реши, че то е не само по-добро, но и по-бързо, и по-мощно.
Въпреки това полетът ще трае години, дълги години, тъй като Бъстър е много далеч.
Сътън провери още веднъж плана си. Изхвърлянето на двигателите ще заблуди преследвачите. Те ще тръгнат по посока на сигналите и ще загубят много време, докато ги настигнат и разберат грешката си.
Дотук всичко е правилно.
Темпоралният скок ще прекъсне контакта с психоиндикаторите на Тревър, тъй като те са безсилни да го следят във времето.
Също правилно.
Докато в различните епохи бъдат инсталирани други психоиндикатори, той ще се е отдалечил толкова много, че темпоралните аномалии само ще изопачат показанията им, ако, разбира се, засекат местонахождението му сред необятните простори в периферията на Галактиката.
Правилно.
Само да успея, помисли си той. Дано само успея! Защото може да сгреша някъде, а винаги има и непредвидени фактори.
По тревата заподскача катеричка, после приседна и внимателно го заразглежда. Накрая, решила навярно, че той не представлява опасност, се зае да търси сред тревите закопано въображаемо съкровище.
Трябва да зарежа всичко, помисли си Сътън, и да се освободя от нещата, които ме задържат. Просто да ги захвърля и да си свърша работата. Да забравя ревизионистите на Тревър и андроидите на Хъркимър. Защото книгата трябва най-сетне да бъде написана.
Тревър иска да му се продам. Андроидите вече не ми се доверяват. А пък Морган, удаде ли му се възможност, ще ме убие.
Но защо ли не ми вярват андроидите?
Глупаво е, каза си той.
Същинска детинщина.
И въпреки всичко те не му се доверяваха. Ти си човек, беше му казала Ева. Хората са ти по-близки, защото принадлежиш към човешкия род.
Сътън разтърси глава, смаян от нелепостта на ситуацията.
Едно-единствено нещо беше съвсем ясно. Онова, което той трябва да извърши. Задължение, което не бъде ли изпълнено, всичко останало загубва смисъла си.
Само на мен повериха тайната. Не защото съм представител на човешкия род, а просто като проводник на знанието, за да стане то достояние на всички други форми на разумен живот.
Затова трябва да напиша книга.
И книгата ми трябва да бъде колкото е възможно по-разбираема, убедителна и откровена.
След като я напиша, ще съм свободен от всякаква отговорност.
Направя ли това, никой не може да изисква от мен нищо.
49
Шум от стъпки по пътеката зад гърба му го накара да се обърне.
— Мистър Сътън, нали? — запита човекът.
Сътън кимна.
— Седнете, Тревър — рече той. — Очаквах ви.
— Не се застояхте дълго при приятелите си.
Сътън поклати глава.
— Имахме разногласия.
— Във връзка с Люлката ли?
— Нещо такова — отвърна Сътън. — Но причината е доста по-сериозна. Основни предразсъдъци, вкоренени между андроидите и хората.
— Хъркимър е убил андроида, който му донесе известие за Люлката — каза Тревър.
— Защото разбра, че е ваш агент, предрешен като андроид. Затова го уби.
Тревър сви устни в израз на лицемерно съжаление.
— Жалко — промърмори той. — Много жалко. А бихте ли ми обяснили как точно разкриха измамата?
— Нямам никакво намерение да ви казвам — заяви Сътън.
Тревър полагаше усилия да изглежда равнодушен.
— Важното е, че не успяхме да ги измамим — рече той.
— Искате да кажете, че андроидите не хукнаха презглава към Люлката, посочвайки ви къде се намира.
Тревър кимна.
— Не само това. Надявахме се да вдигнат и охраната от някои критични точки, което щеше да ни е от полза.
— Значи с един куршум два заека — забеляза Сътън.
— Точно така — потвърди Тревър. — Няма нищо по-хубаво от това да надхитриш противника.
После изгледа накриво Сътън.
— Откога и защо сте се отказали да бъдете човек? — запита той.
Сътън опипа лицето си и усети твърдата пластмаса, променяща до неузнаваемост чертите му.
— Идеята беше на Хъркимър — обясни той. — Мислеше, че така по-трудно ще ме разпознаят. Вие търсехте човек, а не андроид, нали?
Тревър кимна в знак на съгласие.
— Едва ли щеше да помогне много — каза той. — Можеше да ни заблуди за известно време, но когато излязохте от къщата, психоиндикаторът ви засече и ви разпознахме.
Катеричката се приближи с подскоци, седна в тревата пред тях и внимателно ги заразглежда.
— Сътън, какво знаете за тази Люлка? — попита Тревър.