— Стига! — изкрещя Ева. — Успокой се, моля те!
Той смаяно я погледна.
— Хората, казваш — продължи тя. — А Хъркимър какво е? Нали и той е човек, създаден от други хора? Когато един робот направи друг, стават два робота, нали? Така е и при хората — като произвеждат андроиди, те всъщност създават хора.
Объркан, Сътън промърмори:
— Тревър се опасява, че андроидите ще вземат връх. И повече няма да има хора. Край на истинския, биологичен човек…
— Аш — каза му Ева, — тревожиш се за неща, които и след хиляда поколения няма да бъдат разрешени. Мислиш ли, че си заслужава?
Той поклати глава.
— Сигурно не. И все пак вътрешно съм неспокоен. Място не мога да си намеря. А всичко изглеждаше така просто и ясно преди. Щях да напиша книга. Галактиката щеше да я прочете и одобри и всичко щеше да е чудесно.
— Все още може да стане така — увери го тя. — Макар и със закъснение, с голямо закъснение. Но първо трябва да спрем Тревър. И той като теб е заблуден от същата объркана логика.
— Хъркимър каза, че и едно ново оръжие ще свърши добра работа — напомни й Сътън. — Напълно достатъчно било, за да се наруши балансът на силите. Ева, андроидите са напреднали доста в изследванията си, нали? Имам предвид биохимията на човешкото тяло. Сигурно е така, ако се съди по досегашните им постижения.
— Имаш право, Аш.
— Тогава навярно разполагат със скенери. Машини, които могат да прекопират с най-големи подробности даден човек чак до молекулярно и атомно равнище и да изработят схема за тяло-дубликат.
— Това отдавна е постигнато — заяви Ева. — Дублирали сме доста хора от организацията на Тревър. Отвличаме ги, после снемаме копия и изработваме дубльори, които заемат местата им. Оригинала задържаме под немного строг арест. Само благодарение на подобни хитрости успяваме да се предпазим и оцелеем.
— А от мен дубликат ще се получи ли? — попита Сътън.
— Разбира се, Аш, но…
— Естествено, лицето му трябва да е различно — продължи Сътън. — Но мозъкът ще бъде същият… както и някои други неща.
Ева кимна.
— Имаш предвид нечовешките си способности — досети се тя.
— Мога да се вселявам в чужд разум — поясни Сътън. — Не е просто телепатия, а способност да се идентифицираш с другия, като разумът му сякаш става твой собствен. Започваш да мислиш, чувствуваш и възприемаш нещата също като него. Не зная как става това, но, изглежда, някак си е свързано със структурата на мозъка ми. Ако сега го прекопирате, способностите ми сигурно ще се предадат и на копията. Навярно не всички ще могат да ги използват, но достатъчно е само някои да успеят.
Ева ахна.
— Аш, но това означава…
— Че ще узнавате — продължи Сътън — всичко, което Тревър е замислил. Абсолютно всяка дума или мисъл, зародила се в главата му. Защото някой от вас ще бъде Тревър. Същото се отнася и за всеки друг, който по някакъв начин е свързан с тях, и вие ще научавате какво точно възнамеряват да правят. Така ще разбирате навреме какво ви заплашва и винаги ще осуетявате действията им.
— И ще се получи безизходна ситуация, от каквато толкова се нуждаем — заключи Ева. — Стратегия на застоя, Аш. Изобщо няма да разбират кой и как точно им пречи. Навярно ще си помислят, че щастието завинаги им е обърнало гръб… че съдбата е против тях.
— Сам Тревър ми подсказа идеята — обясни Сътън. — Посъветва ме да отида и да си поблъскам още малко главата в стената. Каза, че накрая съм щял да се уморя и откажа.
— Десетина години ще бъдат напълно достатъчни — каза Ева. — Ако ли не, тогава сто. Или дори хиляда, щом се наложи. Разполагаме с достатъчно време.
— В края на краищата ще се откажат — заяви Сътън. — Буквално ще вдигнат ръце и ще зарежат всичко. Защото ще се почувствуват безсилни, след като винаги губят. Борят се с всички сили само за да загубят отново.
Седяха в стаята сред малкия оазис светлина, който ги пазеше от настъпващия мрак, и не изпитваха никакво тържество, защото знаеха, че е неуместно. Всичко се налагаше по необходимост, а не от желанието на всяка цена да победиш. Човечеството се бореше със себе си, като едновременно печелеше и губеше в тази борба.
— Можеш ли да уредиш копирането да стане бързо? — попита Сътън.
Ева кимна.
— Утре, Аш.
После го погледна особено.
— Защо толкова бързаш?
— Заминавам — обясни Сътън. — Сетих се къде мога да се скрия. Разбира се, ако ми услужите с кораб.
— Който си избереш.
— Така е по-удобно — рече Сътън. — Иначе ще се наложи да открадна някой.
Тя не зададе очаквания от него въпрос и той продължи: