— Не се шегувай — отвърна Ведреш. — Кой, по дяволите, ще краде тук столове?
— Не зная. Но здравата са ми изпразнили палатката, останаха ми само по-тежките вещи.
— Говори ли вече с Олшен?
— Да. Каза, че е свинщина, но би било жалко още сега да се спречкаме с арабите.
— С други думи, да се държиш така, като че ли си ги забравил в къщи?
— Нещо такова.
— Бомба — направи гримаса Ведреш. — До утре ще ти отмъкнат палатката над главата. Любопитен съм тогава какъв съвет ще даде достойният Олшен.
— Сега ще го потърся отново — сбогува се Мортимър, — но дай ми още малко успокоително.
По време на вечерята говориха за случая с Мортимър. Самият англичанин не присъствуваше. Оплакваше се от силно главоболие и лекарят го посъветва да си легне по-рано. И вечерята му занесоха в палатката. Междувременно Олшен говори с иракския емисар, който обеща, че ако наистина някой от арабите е извършил кражбата, ще си получи заслуженото наказание. Тъй като са изчезнали предмети за обзавеждане — така мислеше, — няма да е трудно да се открие крадецът.
До сутринта Мортимър се почувствува още по-зле, оплакваше се, че ще му се пръсне главата и че крайниците му изтръпват. Температура нямаше и лекарят безпомощно гледаше Ведреш, който дойде да попита дали приятелят му е по-добре. Накрая даде на англичанина приспивателно и силно успокояващи препарати, а на главата му нареди да поставят студен компрес. Пред палатката призна на Ведреш, че не може да определи диагнозата на заболяването на Мортимър и каза, че ако до вечерта не се подобри състоянието му, на другия ден ще го изпрати в насърската болница.
До това обаче не се стигна. Когато на следващия ден групата се прибра със съзнанието, че и вторият ден е неуспешен, посрещна ги новината, че Мортимър е изчезнал. Около обяд лекарят тръгнал отново да го посети, но намерил палатката празна. Съвсем празна. Дори и леглото му го нямало вътре.
— Е, какво направихте? — обърна се емисарят към влизащия майор Мохамед Фатази. Майорът не седна, а започна да ходи нагоре-надолу в стаята.
— Трябва да ви кажа, че нищо — отговори след малко.
— Не се сърдете, моля — вдигна сърдито веждите си емисарят, — но това за мене е съвсем невероятно. На повече от сто километра от всички селища, в такава област, където за отвличане на хора и дума не може да става, изчезва един тежко болен човек. На всичкото отгоре чужденец. Знаете ли какъв скандал ще стане от това?
— Вижте — каза майорът, — и аз чувствувам, че работата е много тягостна, но щом е такова фактическото положение, какво очаквате от мене? Да го върна с магическа пръчка или да му намеря двойник? Но — замахна сърдито, — вие, цивилните, мислите, че като извикате полицай, веднага всичко ще се разкрие, даже ще се оправи. А ако не — полицаят е идиот. Така ли е?
Емисарят се облегна назад на стола.
— Не се сърдете — каза помирително, — малко се увлякох. Но знаете ли, това положение е така тягостно и цялата история с изчезването е толкова абсурдна, че човек в безсилието си нищо друго не може да направи, освен да се нервира… — Посегна към кутията с цигари. — Ще запалите ли? — попита.
— Благодаря… Този случай ме безпокои и по друга причина. Истината е, че това е вече втори такъв случай, откакто съм в този участък. — Спря за момент, като следеше изражението на лицето на служителя; очакваше ефекта — другият напрегнато го слушаше.
— Случи се преди пет години — продължи той — също тук. Оттогава не са идвали геолози. Тогава един американец изчезна. Нали между сегашните няма американци?
— Не, наистина няма — кимна другият. — А онзи намери ли се?
— Не. Някакъв си Уилям Форст. Търсихме го навсякъде без никакъв резултат. Лагерът беше на същото място, обстоятелствата — много подобни. И той беше болен на легло. Американците изпратиха нота до правителството. Накрая им разрешиха дори и сами да разследват, но и те не постигнаха нищо.
— Претърсиха ли околните села?
— Да. Някои от хората ми и сега още работят върху това, но аз не вярвам, че оня човек ще се намери — разпери ръце майорът. — Това просто е фантастично, но веднъж вече се случи.
По лицето на емисаря се изписа отчаяние.
— Разпитахте ли всички в лагера?
— Да. Най-много можаха да дадат сведения лекарят и един унгарец. И това, което казаха, само подсили съмнението ми, че се е повторил случаят от преди пет години. — Майорът се приготви да си тръгне. — Утре ще се върна в Багдад. Струва ми се, че няма смисъл от по-нататъшно издирване. И ако наистина не се намери, е, тогава ще сърбаме вряла попара.
След това си тръгна и остави отчаяния емисар насаме със съмненията си.