Казват, че ние продължаваме да бъдем прекалено жестоки и въпреки технологията не сме научили нищо, но изглежда изпитват любопитство към нашия технологичен напредък, особено към полигравитационните клетки и сложните оръжия, които притежаваме. Преди няколко десетилетия започнали да ни отделят специално внимание, дължащо се на започнатите от Селена програми за завръщане на земната повърхност. Очаквали ни. Първоначално искали да унищожат всички ни, но после пожелали да ни изучат. Когато каза това, се обърна и ме погледна. В действителност не гледаше мен, а Хоана. Призна, че с раждането й всичко се променило. Тя е нещо като връх, който предоставя почва за земно споразумения. Думата прозвуча много особено, сякаш представляваше нещо повече от мисъл или чувство.
Той ни обясни, че въпреки намесата му с нашия слухов нерв, използва твърде опростен вариант на своя език, за да успеем да го разберем. При все това доста думи, идеи и концепции оставаха неясни за нас. Опита се да ни обясни, че може да ни предостави голям обем информация, но ние сме неспособни дори да я регистрираме.
Доколкото разбрах, те не са многобройни, а ние представляваме за тях нов път и нова възможност. Искат да разберат дали сме способни да усвоим нови промени и подобрения. Телата ни, вече доста изменени на Селена, сега са много податливи и чувствителни към нови промени. Не желали да имат нищо общо с всичките жестоки соларианци, обитаващи останалата част от Системата. За тях (а и за нас, защото вече трябва да се чувстваме земляни) те били технологичен буклук.
Обещаха да ни покажат своя свят и ни го предложиха. Забавно е, но довчера смятах, че е бил моят. Събранието продължи дърги часове. Всички имаха много за казване, а аз бях изтощена, дори на моменти заспивах. Някои пледираха да извикаме Контрола, за да унищожи саботьорите, които се приближаваха по суша, и да продължим първоначалния Проект. Други смятаха, че това е временна мярка.
Според тях през следващите години все някой от тях щеше да постигне целта си и накрая щяхме да се превърнем в жертви на омразата на своите сродници. А част от нас, обхванати от паника, крещяха и се молеха да извикаме корабите, за да потеглим обратно към Селена. Съществуваше и допълнителен проблем, причинен от мъжа.
Повечето от жените го гледаха с недоверие и подозрение, тъй като не бяха свикнали някакъв си мъжкар да им се налага за каквото и да е. Странникът сякаш усещаше същността на проблема (или вече беше наясно с него), защото обясни, че в неговата култура това било преодоляно до голяма степен. Накрая аз също говорих — изморено, но пламенно. Държах Хоана на ръце и това сякаш ми придаваше някакъв ореол.
Гласувах да отидем с тях, с истинските земляни, които могат да ни покажат много, а ние по-скоро щяхме да загубим, ако останем.
Сега притежаваме повече общи черти с тях и много малко с лудите от Космоса, които постоянно си играят на нашествия и битки, за да постигнат късчета власт. Събранието на Монолита, създадено за да заглажда остротите и да бъде арбитър на конфликтите, се е превърнало в гнездо на конспиратори, които поради собствените си партийни интереси лавират безнаказано и хитро манипулират, а всичко над нас смърди на гнило.
Изглежда, че думите ми са наклонили везните. Помолих Мигел, истинския третянин с босите крака, да престане да се намесва в сетивата ни и за няколко секунди останах без дъх. Уф! Не се оказа толкова грозен, колкото очаквах. Притежаваше няколко допълнителни пръста и особени сенсори на главата, но всичко останало бе нормално, дори имаше повече коса от когото и да е от нас. Беше вълнуващ миг, някои извикаха. Не разбирахме думите му, докато отново не се вмъкна в телата ни.