Записахме обичайното съобщение за Селена, за млежата и за всички, които са насочили антените си насам. Когато щеше да дойде време да предадем следващото, нямаше да има кой да го изпрати.
Това, което ще видят пристигналите по суша, ще ги накара да се замислят. Официалната версия ще бъде, че просто сме изчезнали.
По-добро от това да не знаят нищо няма, така тъгата по непознатото ще стане още по-ужасна.
Не носим нищо, не сме се докосвали до нищо, изтрихме всички бази дадни — както получените от метлогите, така и наличните от комплекса на Проекта, плюс паразитните системи. От случилото се тук през последните часове няма да остане никаква следа.
Разсъждавам за великата цивилизация, която един хубав ден е изоставила градовете си и се е смесила с джунглата. Мисля, че в по-малък мащаб сега става нещо подобно.
Зазорява се и ние тръгваме групово. Забавлявам се, наблюдавайки околните лица. Върху някои се отразяваше нещо като тревога, но повечето изглеждаха доволни. Изведнъж от пионери, заплашени от неизбежна смърт, се бяхме превълнали в луксозни емигранти, тръгнали към една стара цивилизация, която смятахме за унищожена.
Мигел извика другарите си, които докараха малки кораби. От изчезването ни нямаше да остане никаква следа. Обясниха ни, че техният град е погребан под планина на север, близо до голямо естествено езеро. Хоел е до мен и силно ме прегръща, чувствам се лекуваща. Омразата и желанието за мъст към групата ловци, които ни дебнеха, се изпари. Помолих Мигел да предотвратят пускането на генотропите, които могат да причинят големи поражения на околността — смятам, че заобичах това място. Преди всичко помолих да не ги убиват, не си струваше.
Когато дойдох тук, вярвах, че започваме нов живот. Сега вече ми се струва, че слагаме началото на голямото приключение. Хоана не е първото човешко същество от Третия, от старата планета Зема.
Тя е още една от тях, но е първа от новото поколение земляни.
Вълнуващо е и същевременно представлява някакво успокоение.
Отговорностите за сам човек изглеждат прекалено много, дори това да е дъщеря ми. Въпреки всичко най-хубавото е, че тя ще поеме най-доброто от двете култури и според мен ще живее в едно по-справедливо общество. Мисля, че ще бъде свързващо звено между двете цивилизации, тяхната точка на сливане.
За миг мисълта ми полетя към Селена, където се намираше останалата част от моето семейство заедно с Лидия.
И тихо прошепнах едно обещание:
— Няма да те предам, Майко!
От дълго време не съм се чувствала толкова добре. Най-после сме поели по добър път и това ме радва.
Колко е хубаво отново да си бъдеш у дома!