От Контрола ни уведомиха, че сме преживели истинско нападение, което е било твърде сериозно, въпреки че не сме разбрали за него. За щастие дори не са успели да се приближат до първите слоеве на атмосферата. Унищожили сме ги много преди това.
Съобщиха ни, че корабите били претъпкани с разнообразни генотропи.
Ако ги бяха изхвърлили върху нас, щяха да разкъсат не само нашите генетични вериги, но и тези на всичко, което ни заобикаля.
Оръжието наистина е ужастно и всеки миг Слънчевата система може да експлодира. Преди със смъртоносната радиация на освободения атом можехме да унищожим само една планета и се ограничихме да го извършим на тази.
Сега сме в състояние да разтопим всичко, на което се крепим, а в космическото пространство не се намира нищо, способно да поддържа живота ни. Отвъд Десетия съществуват само пустота и млак.
Не разбирам злобата, загнездила се в сърцата им, нито лекотата, с която вземат решения, засягащи всички човешки същества.
Сега съм завладяна от смъртен страх за Хоана. Бих искала да избягам оттук, но не зная къде да отида. Не съществува място, където да се скрия. Вече няма нито едно светилище, което би могло да ни защити от лудостта на собствения ни вид. Това е девствена планета. От цивилизацията живяла тук преди векове, почти не са останали следи и би трябвало да сме научили нещо. Мисълта, че от смъртта ни разделят само няколко корабчета, които дори не мога да различа на небето, е ужасна.
Благодарение на лекарствата задоволително преодоляваме агарофобията. С изключение на Ам’ер от Линаресови, който все още глупаво се инати да излезе. Сега това ни изглежда смешно и всички се чудим как сме могли да живеем толкова дълго затворени в пещерите на Селена, които макар и огромни в сравнение с околната действителност, вече ни се струват малки и затворени.
Тук всичко ме очарова — най-вече откритото пространство и свободният въздух. Повечето от нас изоставиха сигурността на комплекса от кубове и заживяха в къщите, построени от метлогите.
Аз споделям една от тях с Хоел — намира се на място, откъдето се вижда морето. През последниа нощен период той ме помоли да слезем и да спим на плажа, но му напомних, че още няколко седмици няма да бъда в състояние да спя с него.
Няколко гласове се противопоставиха срещу разпръскването на семейството — смятаха, че трябва да продължим да живеем под един покрив. Оплакванията им не срещнаха голям отклик. Тук всички сме млади и нямаме много развлечения. Когато навлизаме в боровата гора единствено ни притесняват виденията, които започнаха да се явяват на някои от нас. Това никога не се случва близо до морето или в жилищата на Проекта. Нито един от изпратените метлоги не е имал халюцинации. Биосите, които ни придружават, нито в околността, нито в хората засичат нещо. Хунтата ни задължи да поставим няколко метлога на постоянни постове из цялата гора — както за да издирват аномалиите, така и за сигурност. Не е нещо сериозно, но е обезпокоително, защото не откриваме никаква причина.
Най-после! Завършихме първия кораб, който ще пори повърхността на морето. Трябваше да потърся древната дума за това съоръжение, защото в нито едно кътче на Системата няма морета, по които да се плава. „Кораб“ — звучи добре. Някой спомена, че бихме могли да ходим на риболов — друга нова дума. Има множество думи, които са умрели заедно с Голямата Лудост и за щастие започваме да ги изравяме.
10.08.2854
Днес, когато се разхождах с Хоана из гората, към нас се приближи някакъв мъж. Обхвана ме убийствена паника, не бях готова да видя непознат срещу себе си. Исках да се затичам, но просто не можех. Желаех да извикам, ала устата ми отказваше да издаде звук.
Стоях глупаво вцепенена — Никога не съм вярвала, че подобно нещо може да ми се случи.
— Прекалено силно притискаш Хоана. Моля те, успокой се — прозвучаха изключително ясно думите му в мен.
Останах втрещена, защото не забелязах да движи устните си.
Задишах дълбоко, опитвайки се да го успокоя, и го послушах. Хоана почти щеше да си изплъзне от ръцете ми. Бебето почувства нещо и започна да плаче. Още повече се напрегнах, не знаех какво да правя. Трябваше ли да се опитам да избягам или не?
Мъжът носеше типичен празничен костюм от Хершел. Един от най-изисканите на Селена — отрупан със скъпоценни камъни, магнитно прикрепени, и обсипан с многоцветни връзки. Но все пак имаше някакво несъответствие. Големите му боси крака почиваха върху покривката от сухи борови иглички, която в тази гора на Третия застилаше почвата като мек шумен килим.