„Постоянно ми се налага да поправям хората, казва Нийл Мъри. - Всички гледат първата обява от звукозаписната компания, която гласеше, че ще свирим в Нотингам. Но това определено не беше първият ни концерт. Беше в Линкълн. Пазя си списък с всичките ни концерти, имам си една таблица [смее се]; обичам да си водя дневници и такива неща, затова помня какво се случи в онези дни.“
От 7 до 13 април групата се подвизава в студио „Сентръл Ре- кордърс“ с легендарния продуцент Мартин Бърч, който е известен с работата си с „Дийп Пърпъл“. Крайният резултат е яркият рокад- жийски кратък албум „Snakebite“, с четири песни в него, който ясно представя на света качествата на „Уайтснейк“ такива, каквито са до началото на 1980-те. С много привлекателно артистично оформление - простичко и изчистено, рисуван шрифт в черно и червено върху бял фон, с текстове на песните на гърба на обложката - албумът излиза на 7-инчови плочи на стандартен черен винил, а също така и на бял.
Но защо само 4 парчета?
„Звукозаписната компания не искаше да се захваща с дългосви- рещ албум, обяснява Марсдън. - Ето защо. Сделката с „EMI“ изглеждаше добра, но всъщност беше с международния раздел на компанията, което беше нещо като „EMI“ за бедни. Човекът, който дърпаше конците там, беше голям фен на бандата и искаше да подпише. Но шефовете отгоре не му позволиха да го направи за дългосвирещ албум. И казаха да направим първо ЕР. И затова така стана. Той поработи доста здраво по албума, особено това с белия винил и с обложката, искаше да се увери, че всичко ще е бижу. И предизвикахме доста интерес. Ако не беше той... казваше се Роби Денис. Трябва да му се отдаде заслуженото в историята на „Уайтснейк“, защото той ни гласува доверие. И после, разбира се, когато албумът постигна доста успех, направо захванахме следващия, „Trouble“, а този човек се превърна в герой за звукозаписната компания. И вече след това си бяхме с лейбъла на „EMI“.
А колкото до това, че дизайнът на обложката изглежда доста бу- левардно, дали това е само за Великобритания? „Точно така, потвърждава Марсдън. - Те сменяха обложката за различните страни по света. И ние нямахме много думата. Дори не ни ги показваха предварително, поне не помня да съм ги виждал. Така беше чак до албума „Lovehunter“, като тогава даже го бяхме решили предварително. Просто им казахме, че искаме на обложката да има жена. Така поискахме и така стана. Мисля, че единствената, за която сме имали някакво обсъждане, беше за „Come An’ Get It“, тази c нарисуваната ябълка и змията - готина обложка.“
*
* *
А какво да кажем за песните от албума „Snakebite“: „Bloody Mary“ започва c буги-буги пиано, а после се втурва към китарните корени на рока, тип „Стоунс“. „Тази песен си беше на Дейвид от край до край, отбелязва Бърни. - Той беше измислил всичко от първия куплет до финалния акорд още преди да влезем в студиото. Тя излезе като сингъл от албума и я промотирахме като такъв.“
„А „Steal Away“ беше в стил фънки хард рок, c много легато рифове и се отличаваше c маршовия ритъм от барабаните на Даул, казва Марсдън. - Мисля, че тази я писахме всички заедно. Сложихме и и синдръмс [електронни барабани]. Тогава бяха новост [смее се], но после всички започнаха да ги ползват. Нещо като предшественик на това, което щеше да се случи с „Уайтснейк“ всъщност.“
„Come on“ е песента с най-модерния звук, която албумът предлага, навяваща спомени за „Бед Къмпъни“, само че в по-тежък вариант. Тя стана емблематична за концертните ни изпълнения, като интересното е, че всъщност това беше първата песен, която написахме заедно с Дейвид, казва Бърни. - Това се случи в един апартамент в Лондон, дори не беше в репетиционната. Винаги съм харесвал тази песен; мисля, че е наистина много добра. Имаше и една любовна песен, която така и не видя бял свят, това беше петата песен за албума. Първоначално той трябваше да е ЕР с пет песни, което беше малко нестандартно за онова време. Казваше се „The First Time“16 или нещо такова, но тя се изгуби някъде.“
И накрая „Ain’t No Love In The Heart Of The City“, мрачна, чувствена балада, която ще се превърне в една от най-известните песни от ранните години на бандата. Дейвид казва, че с Мики са обичали да я свирят в друг аранжимент, със забавено темпо и са я ползвали за прослушвания с бъдещите членове на бандата - често срещано събитие. Това е техният еквивалент на „Still In Love With You“ на „Тин Лизи“, „Still Loving You“ на „Скорпиънс“ или „Mistreated“ на „Пърпъл“ - песен, в която Ковърдейл може да покаже умението си с блус-фрази, а бандата може да импровизира. Парчето, написано от Майкъл Принс и Дан Уолш, първо става популярно с Боби Бланд през 1974, който го включва в албума си „Dreamer“. Макар че на повърхността изглежда като любовна елегия, критиците я интерпретират като песен за бедността и депресията в големия град. С кавъри от десетки изпълнители през годините, „Уайтснейк“ използват перифраза на заглавието за популярния си първи концертен албум от 1980.