Превъртаме касетата с рокендрол напред и в крайна сметка се оказвам - както всички останали - празнуващ „Уайтснейк версия 2.0“, версията, която стана успешна в моята част от света заради албуми като „Slide It In“ и „Whitesnake“ (в последния беше този музикален снегорин, песента „Still of the Night“). И така изведнъж животът ми се превърна в рок-феерия, а тази група в основна част от саундтрака.
По-късно ми стана професия да интервюирам героите от това, което доскоро беше мое хоби и тогава получих възможност да говоря с великолепния Дейв - който веднага предразполага всеки, с когото разговаря - както и със споменатите вече негови съучастници. След албума „Slip of the Tongue“ магията се развали и звездният прах отлетя с вятъра, но все пак имаше солови албуми, например Ковърдейл- Пейдж, живи изпълнения и концертни албуми, после два (поне засега) скорошни студийни албума с плътен звук и агресивно пеене. За тях... може да се поспори доста и не искам да влизам в дълги дебати, но и „Good to be Bad“ и „Forevermore“ биха могли да попаднат в категорията „най-добри албуми в каталога ти, ако не гледаш датата“.
Сериозно! Има десетина „стари кримки“, които продължиха да ни благославят с осмислен модерен рок дори когато вече никой не ги слуша и на никого не му пука, след като големият кораб на славата е отплавал. „Уайтснейк“ определено е сред тази десетка, до голяма степен благодарение и на Дъг Олдрич, който помогна и на Рони Джеймс Дио да направи най-добрите си албуми от късния период.
Но уви, сами ще видите, че докато прославям вселената на „Уайтснейк“, няма да се впускам в битка за забравените рок ценности. Няма да ми стигне мястото в книгата, а хартията струва пари. От друга страна, имах достатъчно място да опиша подобаващо класическия период на групата, а именно до „Slip of the Tongue“, последиците от албума и смъртта на метъл групите с топирани коси (хеър метъла). Тази част от историята носи най-високия залог за успеха на групата, най- напрегнатите драми, цвета и звука на мотивацията и манипулацията и затова тя формира плътта на книгата. Вярно е, че съм малко педант и не обичам да оставям нещата недовършени, затова се съблазнявам да представя фактите от периода след 80-те, когато корабът е на дрейф, но, отново уви, това е натикано в „гетото“ на епилога и няма да навлизам в дълБокото.
И така. Моята мисия тук е да вкарам „Уайтснейк“ в учебниците по рок история с нужните детайли и докато някой не се справи по- добре (включително, надявам се, един ден да има книга само за Дейвид), предполагам съм си свършил работата или поне в голяма степен. Във всеки случай се надявам отново да оцените групата, да свалите албумите и от рафтовете и да им се изкефите още веднъж. Що се отнася до мен, какво да ви кажа, със сигурност изслушах тонове страхотна музика, припомних си неща, които известно време просто си бяха седели сред прашните редици от плочи и дискове, опасващи стените на мъжката ми офис-бърлога.
До следващия път (ъ-ъ-ъ, книгата за Гилън, май ще да е), всички вие, „светци и грешници“, да си нямаме „проблеми“, „елате и си го вземете“2.
Мартин Попов
martinp@inforamp.net
www.martionpopoff.com
Ранни години - „Братята грешници“
Леко пухкав и с очила, с акне и не много добър стил на обличане (въпреки че работата му е да продава гащи - тоест, панталони, извинявам се на британците), и няколко седмици преди 22-рия му рожден ден... така изглежда бъдещата легенда Дейвид Ковърдейл - доста неугледно - малко преди да заеме своето място в редиците на рок- титаните „Дийп Пърпъл“.
Това е лятото на 1973 и „Пърпъл“ са в ъгъла на Боксовия ринг пред сериозна заплаха от разпадане. Сред този хаос отговорността да застане в центъра на сцената пада върху раменете на г-н Никой от Северна Англия, независимо от заплашителното присъствие на самия Мъж в черно - Ричи Блекмор - който проверява паспорти на всяка крачка, търсейки доказателства за произход от родината на автентичния блус.