Дейвид си припомня: „Толкова бях запален. Нали се сещате, че „Burn“, щеше да е първият ми запис. Знаех, че „Дийп Пърпъл“ са големи в Англия, но нямах представа, че са толкова популярни и по света и когато ме взеха, щях да се побъркам. А и другите в групата много ме подкрепяха и все още, до ден днешен, се възхищавам на куража им да поемат риск и да ми гласуват доверие. Нали ви е ясно, че никой не ме знаеше. Но те явно са преценили, че има нещо в мен, Бог да ги благослови.“
„Много смело нещо за група от такъв мащаб. Но тогава Ричи и аз пишехме повечето песни. В онези дни всичко се делеше на пет, както беше договорката им - нещо, което Ричи промени след „Burn“. Имаше и малко мързел. Ако не си мотивиран да работиш, тогава не допринасяш достатъчно и имаше факти, които показваха това. Така че той промени динамиката, когато започнахме албума „Stormbringer“ и на старата гвардия в Пърпъл това никак не и хареса. Но все пак всички слушаха Ричи. Аз написах поне шест версии на песента „Burn“, толкова бях надъхан.“
Една от тези версии е блусарска и се казва „Пътят“, но (ха-ха) явно Дейвид е преценил, че е по-добре да не дразни Ричи и затова му предлага „научнофантастична поема“, която се оказва финалният текст. Блусът ще трябва да почака.
* * *
Един решаващ фактор, който добавя различни нюанси при наемането на Дейвид, е наличието на друго ново лице в редиците на „Пърпъл“ - басистът и също доста добър вокалист (моля-моля!), джентълмен на име Глен Хюз. Ковърдейл си припомня: „Най-смешното е, че всъщност Глен беше много талантлив певец, но Ричи не беше голям фен на гласа му. Той харесваше моя глас. Каза ми: „Имаш много хубав мъжки глас“, което си беше доста готин комплимент. А и двамата с Глен нямаха такава химия. Глен е невероятен, няма спор. Като техника може да ме смаже с пеене, но пък аз имам по-дълбока емоционална връзка с публиката.“
„Преди да ме вземат, той очакваше, че ще бъде и вокалист, и басист на групата, което изобщо не беше планът на Ричи. И като си намериха „мъжкия глас“, нали се сещате... С Глен сме си говорили за това; беше нелепо той да пее малко, аз да пея малко, той да пее куплет, аз да пея куплет, той да пее припев, аз да пея припев. Така нямаше как да стане. Един от перфектните примери бяха песните „You FooI No One“ и „You Keep On Moving“, където пеем заедно и после всеки от нас влиза в някоя част от песента. Но ако искаш да закачиш хората с някоя песен, това по-скоро пречи - смесица от различни гласове, които идват отляво, отдясно и от центъра - объркващо е.“
Това, че имат двама добри певци в групата - да им имаме проблема! - е предизвикателство и в някакъв смисъл допринася за появата на „Уайтснейк“. Но на този етап е красота да следиш творческото напрежение, от една страна, между Дейвид и Глен, а от друга, между тях двамата и ствола на дървото, а именно Иън Пейс, Джон Лорд и Ричи Блекмор.
А Ковърдейл явно няма проблеми със самочувствието, както отбелязва Хюз: „Не, Дейвид никога не е страдал от това. Първоначално, като дойде в групата, беше малко зелен, но бързо се разви. Пред очите ни той придоби собствен стил. И това го тласна към „Уайтснейк“. В смисъл, след турнето на „Вит“ и, като започна „Stormbringer“, той вече беше доста силна фигура. Двамата с него вече не бяхме новаците. Той е много силен характер“.
Хюз твърди: „Не беше трудно да накараме Дейвид да отслабне малко и да сложи контактни лещи... Всъщност мисля, че той самият го искаше. В смисъл, Дейвид от самото начало се държеше много професионално. Ясно беше, че не е работил в този жанр досега - никога. Но просто имаше нужда някой да му покаже как се прави. Бяхме се виждали по турнета на „Трапийз“ в последните три-четири години и с Дейвид бяхме, и после останахме, много, много добри приятели“.
„Много хора ме питат дали е имало проблеми, дали това, дали онова? Мисля, че ако интервюирате Дейвид той ще ви каже, че никога не е имало истински проблеми между него и мен. Моето пеене не пречеше на неговите цели и неговото не пречеше на моите. Бяхме страхотен екип. Бяхме най-великото вокално рок дуо. И мисля, че все още сме: като погледнете назад ще видите, че ние сме единствените двама певци, които до такава степен са доминирали в тази роля.“
„Когато ме поканиха, първо отказах, припомня си Хюз. - Не исках да бъда само басист. Исках да съм певецът басист от „Трапийз“, откъдето започна историята ми. И това е, което съм днес. Аз съм басистът и водещият вокалист. Но ролята ми с Ковърдейл - аз да бъда втори глас, ако щете - никога не съм имал проблем с това, защото винаги съм искал да изучавам гласа си и пеенето и мисля, че ще бъде така, докато съм жив. Който казва, че е открил всичко за себе си, говори пълни тъпотии. Затова мисля, че дуото Ковърдейл-Хюз имаше какво да предложи и то беше нещо, което никой досега не е повторил.“ Хюз казва, че Ковърдейл трябва да благодари на Блекмор за големия си пробив. „Значи първо Ричи искаше Гилън да се разкара и Гилън си тръгна. Тогава Гилън се беше побъркал; мисля, че сам искаше да се махне от този бизнес. После освободиха Роджър Гловър, за да може да го заместя аз. Брус Пейн [мениджърът на „Пърпъл“] нямаше нищо общо с тези неща. Ричи контролираше всичко с железен юмрук.“ Дали другите са се тревожили или поне колебали относно способностите на Дейвид? „Нямаше проблем с гласа му, но той беше много зелен поради факта, че дотогава не беше пял на голяма сцена. Не се беше качвал на нещо по-голямо от клубна сцена. Мисля, че първият ни концерт беше в Дания: 10 000 човека. Така че го хвърлихме направо в дълбокото. Но Дейвид беше много харизматичен човек дори преди да стане известен. Беше перфектен за тази роля.“