Двама силни певци, които се оказват и силни личности; боричкане между старата и новата гвардия; напред-назад между блуса и утвърдения по това време хеви метъл, вдъхновен от Бах... тогава Ричи напуска групата и се появява нов проблем под маската на нов китарист: неизвестен американец, и което е по-лошото, под силното въздействие на химически субстанции.
* * *
„Томи Боулин - той живя с мен в продължение на три месеца, преди да се присъедини към групата, обяснява Хюз. - Томи Боулин беше много сладък, мил, хипи-философ, щедър, любвеобилен човек. Нямаше една зла костичка в тялото му. Единственият проблем - Томи беше затънал в наркозависимости. Нямах никаква представа, че е пристрастен към морфина и други такива неща. Говорили сме си и той си правеше майтапи с това, но не знаех, че моят приятел всъщност затъва сериозно. С Томи написахме много неща. Той беше страхотен човек. А и аз също си имах моята болест. Кокаинът определено беше предпочитаният наркотик през 70-те за хората, които можеха да си го позволят. Така че и аз бях в мой собствен свят по онова време.“
„Ето каква беше работата, обяснява Хюз за правенето на „Come Taste the Band“, третият и последен албум на бандата преди пак да се съберат отново „Пърпъл“ от версия II през 1983 г. - Томи Боулин се присъедини към „Дийп Пърпъл“ може би през юни 1975. През юни и юли основно репетирахме в Лос Анджелис. Написахме две песни в студиото. После отидохме в Мюнхен в „Мюзикланд Студиос“, а Томи Боулин се нанесе в дома ми в Бевърли Хилс. Определено се оформяха два лагера, а може би и три. Аз и Томи на една страна, Дейвид сам за себе си и отделно Джон и Иън. И като отидохме в Германия беше очевидно, че двамата с Томи прекарваме най-много време заедно.“
„Ако слушате албума, определено се чува влиянието на Томи и Глен, от една страна, и Ковърдейл с грамадния си глас по средата. Ние бяхме токсичните близнаци на групата. Томи и аз бяхме млади и не знаехме какво, по дяволите, правим.“
А Дейвид не е ли бил също малко луда глава?
„Не искам да коментирам, казва Хюз. - Само ще ви кажа, че Дейвид предпочиташе да купонясва в почивните дни. Аз се разбирах с него много добре. Не знам дали той се разбираше с мен по същия начин. Що се отнася до приятелството ни, то беше дълбоко, но в музикално отношение връзката ни беше меко казано крехка. Имаше една песен „Dealer“, която пеех аз. Лягам си една вечер и като се събуждам на следващата сутринта вече я пееше Дейвид. И аз си казах: „Как така, мамка му?“. Все едно бяха гласували да не я пея повече, а аз я пеех като звяр! Беше си супер. Но ако сте гледали „Пърпъл“ към края, сигурно ще разберете. Направихме един концерт, който продължи час и 45 минути, в 45 от които Дейвид не беше на сцената, защото групата импровизираше и аз пеех. И мисля, че той беше много ядосан след това. Аз просто харесвам като има енергия на сцената и обичам да импровизирам. Започвахме с Томи, после се включваше и Джон Лорд... Иън Пейс е чудовищен барабанист. А Дейвид Ковърдейл вярно, че е вокалист, но можеше да остане с нас на сцената и да блъска по някое дайре и да се кефи, но той се прибра.“
Определено нещо провокира недоволството на Ковърдейл, както обяснява самият той като гост в шоуто на Тони Стюарт през 1976г. „Не се срамувам от нито един от концертите, които направих. Скъсах си гъза от работа. Никой не беше казал и дума да ме уволняват, аз сам напуснах. Ние бяхме работили за една концепция, а след това останах с впечатлението, че всеки се опитва да натъпче вътре своите малки соло експерименти. Тогава стилът започна да се разпада и да става твърде абстрактен. Формата се губеше в допирателни. Това вече не беше посоката на „Дийп Пърпъл“. Като за такъв отбор корави момчета в крайна сметка се оказахме доста безгръбначни: просто да приемаме ситуацията и да не правим нищо по въпроса. Не, исках да се махна.“
„Отказвам да стоя на сцената с Глен, докато той пее скапаната си „Georgia On Му Mind“, продължава Дейвид. - И да стоя в тъмното и да си казвам: „Айде давай, начеши си крастата. Къде е групата? Айде сега пък и Томи, айде Джон и ти с твоите класически клавири“. Писва ми и отивам да пуша една цигара. Какво е това? Това не е никаква шибана група. После Иън се обръща и ми казва: „Дейв, спри да се дереш толкова“. Получих тази роля заради силата на таланта ми. Никой не ми е направил подарък. Тези стари кучета искаха да работя. Но въпреки че имах качествата, до този момент хората бяха чули само един аспект от таланта ми.“