Стигнах до гората и чух в съзнанието си, че ме викат. Продължих напред, набирайки все по-голяма скорост. Сърцето ми блъскаше като електрически чук, пулсът ми напомняше маха на крилете на уловено птиче.
Лицето ми гореше, косата ми се развяваше. Удрях се в клоните, които ме шибаха по лицето като камшици и късаха парчета от дрехите ми. Но не ме спряха. Прескачах камъни и дънери, мускулите ми пищяха от нечовешкото усилие.
Носех се през гората по петите на основата. Някъде в дълбините на съзнанието ми просветна лампичка. Дали бях тествана достатъчно? Дали енергията, която бълваше в мен, можеше да ме погуби, както бе станало с Кариса? Горях отвътре, изпълваше ме убийствена ярост, чувство на безизходица и мъка, което сякаш извираше от бездънен кладенец. Не можех да повярвам, че сърцето ми бие толкова бързо, без да се пръсне.
Кити!
Отново чух гласа, мислех само за основата и как да сложа край на това, без някой от тях да успее да се измъкне.
Нямах представа колко далеч съм стигнала, но дърветата оредяваха и тогава основата хвърли поглед през рамо. Нещо в израза на лицето му ме накара да забавя ход.
Но вече беше късно.
Отпред се виждаше базата в Сенека Рокс, чиито кварцови петънца блестяха на слънцето, а нащърбените им върхове се издигаха нависоко и протягаха разкривените си пръсти към небето. Разбрах, че съм тичала километри наред.
Основата излезе от гората. Бях на секунди зад него, когато спрях или поне се опитах. Краката ми заораха в земята, изравяйки трева и пръст. Вгледах се в покривите на къщите, сгушени в подножието на скалите, а после съзрях стотици, хиляди хора пред мен.
Но те не бяха истински хора. Не. Бяха луксианци. И неколцина основи. Това нямаше значение. Сърцето ми едва не изхвръкна от гърдите, когато с ужас осъзнах истината.
— О, по дяволите! — възкликнах.
Отстъпих назад, потискайки надигащата се паника, една луксианка се усмихна. Глупачка. Глупачка. Глупачка. Бях глупачка, безразсъдна глупачка.
Бях нахълтала в колонията на луксианците.
Нямах и секунда време да избягам. За миг бях заслепена от бяло-червена мълния, а сетне в рамото ми пламна огнена болка. Силата на удара ме тласна назад. Краката ми се отделиха от земята и видях синьото небе.
О, боже.
Но така и не паднах на земята.
Усетих топлина. Две силни ръце ме подхванаха. Останах да вися във въздуха, а сетне Деймън в истинското си тяло ме притисна до себе си.
Прикри ме като щит от собствената си раса.
Един след друг те започнаха да се трансформират и заприличаха на коледни лампички. Бяха много, ужасно много. Нямаше да ги надвием. Нямаше да се измъкнем. А вината за това бе моя.
Съжалявам, казах на Деймън. Мислех само какво да направя, за да го спася. Той не заслужаваше да умре. Щях да се сражавам, за да му дам възможност да избяга. Рамото ме болеше, а сигурно и димеше, но въпреки всичко понечих да се отдръпна. Съжалявам.
Деймън ме стисна по-здраво и аз останах на място. Не. Гласът му ме обгърна. Дори не си помисляй. Ако това ще е краят, ще го посрещнем заедно. Светлината му намаля, разкривайки образа, в който се бях влюбила за първи път. Непокорните тъмни къдрици, широките скули и ярките смарагдови очи.
— Заедно — повтори той на глас.
Затаих дъх, а статичното електричество се усили. Треперех от енергия и от мисълта, че изход няма.
— Заедно — прошепнах.
Деймън сведе глава, опита се да ме целуне, а в това време се разнесе гръмовен тътен, от който кръвта ми се смрази. Помислих, че това е краят.
Масивните дървета около нас се разтресоха, клоните се развяха, а птиците — хиляди птици — политнаха и размахаха крила във въздуха, кръжейки над луксианските къщи. После рязко завиха и полетяха към нас.
Какво, по…?
Случи се най-необичайното нещо. Плътни, почти черни облаци се спуснаха светкавично над Сенека Рокс.
Но не бяха облаци.
— Мили боже — прошепнах аз.
Деймън ме издърпа далеч от предната линия на луксианците, които ту приемаха човешки образ, ту истинския си вид.
Някой — луксианец от онези, които живееха на Земята, или основа — извика.
— Арумианци!
Двайсет и четвърта глава
Кейти
Арумианците се спускаха на земята, телата им се втвърдяваха, а после като сенки се стелеха над домовете на луксианците и покриваха всичко наоколо подобно на черен воал. Зад нас нахлу мощен арктически студ.