Озърнахме се. Между дърветата прииждаха още арумианци. Пъплеха като армия мравки.
— Пристигнаха — рече Деймън. — Лото е тук.
Майчице! Арумианците бяха навсякъде.
Удариха първата линия и ни си струваше, че поглъщат луксианците цели. Хващаха ги, запращаха ги във въздуха, където други арумианци безмилостно ги сграбчваха. Някои се бяха трансформирали в странни безтелесни същества. Край мен прелетя луксианец, преди да се срине на земята един арумианец — същинска среднощна мъглявина — се втурна напред, улови го и го запокити в едно дърво с такава сила, че кората му се разпука. Арумианецът се преобрази във висока жена с абаносова коса и заби ръка в гърдите на луксианеца. Писък прониза ушите ни, а жената се превърна в дим.
Основа се сгромоляса отнякъде. Ударът разтърси клоните и върху нас се посипа дъжд от листа. Основата се плъзна, изравяйки камъни и пръст. Изправи се с мъка и изстреля мълния от Извора, но не уцели; плътна сянка се завихри около него и го заби обратно в земята. Мълнията удари огромен бряст и го разцепи на две. Парчета от ствола се разлетяха във въздуха и се посипаха върху масата извънземни. Нова вълна арумианци се включиха в битката и ярките светлини на луксианците започнаха да угасват.
— Боже… — промълвих разтреперана.
Обърнах се назад и видях поредния луксианец, който бе уловен във въздуха и бе изяден. Същинска вакханалия! Никога не бях виждала подобно нещо. Въпреки цялата бруталност на сблъсъка изпитах възхищение — проблясъците светлина и тъмните сенки се сблъскваха в удивителен контраст.
Отнякъде изникна тяло и се втвърди пред нас — високо същество с полирана като обсидиан кожа. Започна да се оформя. Остри скули. Прав нос. Голи гърди, кожени панталони. Изрусена до бяло коса.
Лото застана пред нас, отметнал глава назад. По алабастровата му кожа се стичаше блещукаща синя течност. Ухили се зловещо.
— Време е за вечеря.
Преди някой от нас да отговори, той се върна обратно в… дори не знаех как да го нарека. Може би така е било по време на индианските войни, когато стотици бели са били избивани до крак. Истинско клане — заслужено, но кърваво клане.
Синкавата течност се сипеше навсякъде, светлините в градчето гаснеха като строшени електрически крушки. Луксианците и арумианците падаха върху покривите на къщите и те се рушаха. От откачащите се жици хвърчаха искри. Сред сградите лумнаха пламъци; една от тях се взриви и горещата вълна стигна до нас. Последва втори взрив. Огънят прониза небето, писъци се носеха отвсякъде и отекваха в тавата ми. Стори ми се, че Деймън ме повика, но не можех да откъсна поглед от погрома.
Повдигаше ми се.
Но и аз бях убивала. Мисълта ме връхлетя като ударна вълна. Гледката пред очите ми се размаза. Колко пъти бях убивала? Не можех да ги преброя…
— Кити, успокой се… — каза Деймън и ме хвана през кръста. Погледите ни се срещнаха. Не можех да повярвам, че насред касапницата може да има такава красота. — Успокой се, Кити. Всичко свърши.
Наистина ли? Хвърлих поглед към… всяващото ужас зрелище. Отдръпнах се.
Изведнъж усетих, че имам нужда да… И аз не знаех от какво. Кожата ми бе изпъната. Огън ме гореше отвътре. Трябваше да се махна оттук, от Деймън, от всичко.
Бях объркана. Хукнах с всички сили, но този път не гонех никого. А може би гонех себе си. Не знаех, не разбирах. Просто бягах; едва когато подминах колонията и поех по стръмна пътека, осъзнах, че тичам по Сенека Рокс.
Катерех се трудно, подхлъзвах се и колкото по-високо се изкачвах, толкова по-тежко дишах. Вече не можех да поема дъх, не можех и да мисля. Беше някаква лудост. Не бях сигурна, че не се саморазрушавам. Докато вървях по неравната пътека и се препъвах в камъните и дребните храсти, отново си спомних какво стана с Кариса. Все едно я бяха пъхнали в микровълнова печка.
Когато стигнах до малка площадка над зейнала пропаст, краката вече не ме държаха. Спрях. Спрях да вървя, спрях да мисля, спрях да се катеря. Дишах дълбоко, вдигнах брадичка, погледнах нагоре и кълна се, видях призраци, видях как Доусън и Бет ме гледат отгоре. Сведох поглед надолу.
Нямаше призраци.
Това бе спомен, разговор за онова, което ги бе сполетяло. Всичко започна оттук. Доусън излекува Бет, след като тя падна от скалите. Чичо й се свърза с Дедал…