Накарах я да легне по гръб, мушнах се между краката й и вложих всичките си чувства. С любовта си й помогнах да изтласка мрака назад.
Взехме душ, облякохме се и слязохме долу точно навреме, за да излапаме остатъците от изстиналите яйца с бекон. Арчър и сестра ми ни зяпаха, сякаш знаеха защо чак сега слизаме на закуска, но аз пет пари не давах. В усмивката на Кити имаше тъга, но тя се усмихваше, защото й бях дал това, от което имаше нужда.
След закуската тя се извини и стана. Надвеси се над мен и ме целуна по бузата.
— Ще изляза малко навън. Нали нямаш нищо против?
Понечих да я последвам, но разбрах, че иска да остане сама. Трябваше да положа усилия, за да не мръдна от стола. Но преди Кити да излезе я хванах за ръката и я дръпнах надолу. Целунах я така, сякаш ми беше за първи път. Страстта ми я върна към вълшебните мигове в стаята.
Арчър се покашля.
— Е, все едно ни няма.
— Гледай си работата — измърморих аз и пуснах Кити. Лицето й бе зачервено. Махна неловко и излезе от кухнята. Облегнах се назад и стрелнах Арчър с поглед. — Затваряй си устата.
Той вдигна ръце и стана от масата. Взе боклука и го хвърли в кошчето под мивката. Намръщих се.
— Познаваш кухнята ми като петте си пръста.
Арчър изсумтя.
— Как е тя? — попита Ди и се настани до мен. Въздъхнах.
— Както може да се очаква.
Очите й се изпълниха със състрадание.
— Не знаех, че Етан е наредил да убият майка й. Кълна се. Иначе щях да ви предупредя.
— Знам. — Потупах я по ръката. — Кити също.
— Ужасна работа — обади се Арчър и затвори шкафа. — Май ще е по-добре да изчезнем оттук за известно време.
— Да — измърморих аз. Мислех за Кити. Надявах се, че скоро ще се съвземе, но от личен опит знаех, че мъката не отминава лесно. Тя те разкъсва отвътре. — Аз ще се погрижа…
Телефонът на Арчър иззвъня. Той се намуси и вдигна.
— Какво става, Люк? — попита и взе чиста кърпа за чинии.
Кой би си помислил, че Арчър е такъв домошар? Погледнах Ди, а тя му се усмихваше, като че беше ангел небесен.
— Моля? — обърна се той бавно и лицето му се изопна. — Не. Изобщо.
Застанах нащрек.
Той ме погледна.
— Да, знам какви са плановете ти. Ще стане. — Последва мълчание и изведнъж усетих, че се притеснявам. — Ще ти се обадя, ако изскочи нещо.
Докато разговорът приключи, двамата с Ди бяхме станали на крака.
— Какво става?
Той мушна телефона в джоба си.
— Забелязали са Нанси.
— Какво? — извиках аз. — Кажи нещо повече.
Арчър дойде до масата и се подпря на облегалката на стола.
— Люк не знае точно по кое време е било. Май вчера вечерта. Но е дочул, че е близо до Джорджия. Може би ни търси.
— По дяволите — рекох. Това не ми харесваше. Значи не всичко бе свършило. Не и след като тя беше…
— Люк е бесен. Ще я ликвидира.
— Как така?
— Ами така. Още преди време искаше да я убие. Никога не е имал намерение да й върне основите.
Искрено се зарадвах, колкото и жестоко да беше. Но всъщност не ме интересуваше как изглежда отстрани.
Арчър се почеса по брадата.
— Боже, тази жена може да е навсякъде. Тя е непредвидима… — Той млъкна и погледна часовника на стената. — Джорджия… ние пристигнахме сравнително бързо… О, по дяволите. — Той се обърна към нас.
Хукнах към входната врата. Нанси е имала предостатъчно време да стигне дотук, но не можех да си представя, че е толкова глупава, та да тръгне да ни отмъщава. Отворих вратата, изхвърчах на верандата и огледах двора. Въздъхнах, щом забелязах Кити пред нейната къща. Беше клекнала и скубеше бурените от саксиите с цветя.
Затичах се към нея и тя вдигна глава. Наведох се, без да кажа дума, грабнах я и я притиснах силно.
— Хей. — Гласът й бе приглушен. — Всичко наред ли е?
Вдигнах я и я завъртях.
— Да, просто ми липсваше — казах.
— Нямаше ме само пет минути.
Пуснах я на земята. Не знаех дали да й кажа за Нанси. Може би не беше разумно да крия от нея, но, ей богу, не исках да й съобщавам лошата вест. Не и след всичко, което преживя, не и когато се осмели да гледа напред, мислейки съвсем доскоро, че това е невъзможно.
— Понякога си доста странен — рече тя и се усмихна. — Но аз… — Каквото и да се канеше да каже, свърши с предупредителен вик.