— Модифицирано импулсно оръжие. — Арчър сложи ръце върху моите. Лицето му бе сгърчено от напрежение. — По дяволите. Трябва да се уверим, че куршумът е излязъл. В противен случай…
Думите проникнаха в съзнанието ми и аз се свлякох на една страна — повече не можех да издържа. Отпуснах ръце безпомощно и вече не стигах лицето му. Не можех да говоря, дишах с мъка. С всички сили, колкото ми бяха останали, се опитвах да стигна до съзнанието на Деймън. Не… ме оставяй. О, боже… моля те, не ме… оставяй. Обичам те. Деймън, обичам те. Моля те, не си отивай. Моля те!
Арчър изруга. Погледът му скачаше между мен и Ди.
— Кити, аз…
Не усетих как паднах, но изведнъж се озовах по гръб, загледана в безоблачното небе. Беше красиво, но сърцето ми бе разбито. Гърдите ме стягаха и цялото ми тяло се скова.
Не. Не. Не.
Вчера вечерта ни очакваха и утрешният ден, и идните седмици и месеци, а сега не ни оставаха и минути. Лицето ми беше мокро от сълзи, сърцето ми почти бе спряло. Светът взе да гасне.
Обичам те. Обичам те. Обичам те.
Тогава аз и Деймън… Последва мрак.
Дойдох на себе си. Тялото ми бе изтръпнало и ме болеше, сякаш бях участвала в маратон. Чух странно писукане. Подразни ме, исках да се върна в забвението, където нямаше нищо. Не исках да си спомням, не исках да отворя очи.
Реалността бе някъде далече в съзнанието ми, студена, мрачна, потискаща, в която не желаех да се връщам.
Досадното писукане не ми позволяваше да се потопя в безпаметност. Всеки звук бе съпроводен от друг, който сякаш го преследваше. Заслушах се. Пръстите ми се свиха. По ръката ми премина трепет, после се разпростря по тялото ми.
— Кейти?
Познах гласа, но той ми причиняваше болка, защото ми напомняше за…
Не.
Не исках да се върна там. Не можех.
Една топла ръка стисна нежно моята.
— Кейти?
Писукането се усили, малко пламъче, което се бе разгоряло за живот. Сетивата ми се събуждаха. Усещах нещо хладно в гърдите си — сякаш бе заседнало там. Писукането ме подлудяваше. И тогава разбрах.
Монитор за сърце.
Чувах два звука един след друг. Значи два. Това беше… Усетих познат земен мирис и с последни усилия отворих очи. Поех си дъх.
Ди се бе надвесила над мен, а зелените й очи светеха с облекчение.
— Ето те и теб най-сетне. Тревожех се дали ще се събудиш.
Устата ми бе пресъхнала от страх. Взирах се в нея. Изглеждаше добре… може би малко уплашена. Косата й беше разрошена, лицето — бледо, но тя се усмихваше. Стисна отново ръката ми.
Бавно извърнах глава. Сърцето ми щеше да се пръсне. Боже.
Той лежеше там, матовата му кожа беше бяла като платно. Виждах част от лицето му, красив профил, изсечена челюст, идеално прав нос.
Погледнах Ди, а после бързо извърнах глава към съседното легло. Боях се да мигна от страх, че той ще изчезне. Треперех.
— Аз… аз съм будна?
— Да.
Дъхът ми секна, но от радост.
— Не разбирам.
Тя се отдръпна, провесих крака от леглото.
— По-полека, не бива да се вълнуваш.
Не й обърнах внимание, дръпнах лепкавите неща от гърдите си и стъпих боса на пода. Едва тогава разбрах, че съм с болнична пижама.
— Не разбирам — повторих.
Ди отиде до леглото на Деймън и се усмихна уморено.
— Куршумът беше обикновен, но в него имаше електрически заряд, в нещо като капсула. Ако беше останал в него по-дълго, щеше да го убие… — Тя замълча и поклати глава. — По всички закони трябваше да е мъртъв, но той издържа.
Издържал е.
Краката ми се подкосиха, но аз се запрепъвах към леглото му. Гледах как гърдите му се повдигат равномерно. Той беше жив. Дишаше. Сърцето ми ликуваше.
Не можех да говоря от щастие. Протегнах се и докоснах ръката му. Кожата му бе топла и суха. Дъхът ми отново секна.
— Арчър се обади на генерала и му каза за случилото се. Наблизо имаше военни и той изпрати хеликоптер, за да ви вземе.
Ръката ми потрепери, докато я плъзгах по неговата.
— Военните ви докараха тук. Намираме се във военна база в Мериленд. Лекарите са добри — обясни тя. — Успяха да извадят куршума. Казват, че… Деймън ще се оправи, Кейти.