Приведох глава до гърдите му и чух — чух сърцето му да бие с ритъма на моето.
— О, боже… — Приседнах на края на леглото, без да отлепям ухо от гърдите му. — Моля те… кажи ми, че не сънувам — прошепнах и очите ми се напълниха със сълзи. — Кажи ми, че това не е жесток сън. Моля те.
— Не е сън, кълна се. — Тя се приближи до мен и ме прегърна нежно. — Истина е. Той ще се оправи, Кейти.
— Благодаря ти — рекох с глас, натежал от чувства. — Кажи на Арчър, че съм му признателна.
Ди отвърна нещо, но изобщо не я чух. Слушах сърцето на Деймън. После разбрах, че е излязла от стаята. Седях на леглото и вече нищо не можеше да спре сълзите ми. Те се стичаха по лицето ми и мокреха тънкото синьо одеяло, затъкнато под мишците му.
Минаха минути. Може би часове. Не се движех, нямах сили, а и не исках. Сърцето ми биеше в ритъм. Неговото — също. А след миг затуптя като лудо — една тежка ръка обгърна кръста ми. Вдигнах глава, сепната и изпълнена с надежда.
Очите ми срещнаха два ярки смарагда.
— Деймън — рекох задъхана. Сълзите рукнаха и замъглиха очите ми.
Разтвори бавно устни.
— Не плачи, Кити. — Той се протегна и с неимоверни усилия избърса сълзите ми. — Хайде, не плачи.
Сърцето ми се сви.
— Мислех си, че никога… няма да чуя гласа ти отново. Че вече те няма. — Не можах да продължа. Сграбчих ръцете му и ги целунах.
Той изстена.
— Нима бих те оставил?
Потреперих.
— Чух те — рече той и се опита да седне.
— Недей — отвърнах. Обзе ме страх.
— Аз те чух на двора. Кити, не бих те изоставил. Никога. А сега… ела тук и ме целуни.
— Но ти… ти пое куршума вместо мен, Деймън. — Едва дишах. — Тя искаше да ме застреля, ти… ти можеше да умреш. Мислех, че си умрял.
Той се взря за миг в мен, като че ли ми бяха пораснали магарешки уши.
— И какво трябваше да направя?
Втренчих се в него през сълзи.
— Обичам те — рече той с грейнали очи. — Ако животът ти е в опасност, аз ще те предпазя. Това ни кара да правим любовта. Нали?
— Да — прошепнах, все още слисана. Говореше така, сякаш нищо не се бе случило.
— Пак бих го направил.
О, боже.
— Деймън, аз… благодаря ти.
Той се намръщи.
— Няма нужда.
— Напротив.
Усмихна се.
— Добре тогава. Ела и ме целуни.
Точно това и направих. Приближих устните си до неговите и го целунах нежно, наслаждавайки се на топлината и вкуса им.
— Обичам те и всеки миг ще го доказвам.
— Хубаво обещание. — Той подръпна косата ми и аз вдигнах глава. — Къде… се намираме?
Повторих му с няколко думи онова, което Ди ми съобщи.
— Лекарите се чудят как си оцелял. — Избърсах сълзите в рамото си. — Но не знаят, че си инат.
Деймън се изсмя сухо и стисна здраво ръката ми.
— Нали знаеш, че обичам предизвикателствата.
Сърцето ми подскочи; спомних си тези думи. Каза ми ги в деня, когато научихме, че сме свързани; той ми предложи, а аз му отказах. Наведох се и го целунах по челото. Затворих очи и благодарих — на бог, на всяко божество и пророк, които знаех.
— Аз също, Деймън, аз също.
Епилог
Единадесет месеца по-късно…
Кейти
Ярки слънчеви лъчи проникваха през прозореца на спалнята в градската къща в подножието на Флатиронс. Ранен октомврийски сняг се белееше по върховете на планините.
Природата в Колорадо беше много красива — чист въздух и много дървета. Напомняше ми за дома, за стария ни дом, но тук имаше повече интересни места.
Като например „Старбъкс“.
Кафенето бе отворило врати отново преди два месеца — точно навреме за лате с тиква и подправки — сигурен знак, че човечеството продължава напред. Хората бяха най-устойчивите и упорити същества във вселената.
Урок, който луксианците, успели да се спасят от арумианците, бързо научиха. Няколко дни след битката, докато малката ни група се бе приютила в Северна Вирджиния и се опитваше да реши накъде да потегли, последните луксианци напуснаха Земята.
Денят на Страшния съд, но на обратно.
Часове наред светлините се стрелкаха нагоре в постоянен поток по целия свят. Гледката си заслужаваше, както и при пристигането им. Никога нямаше да го забравя.