Деймън.
Запрепъвах се бавно наоколо, все едно се движех сред плаващи пясъци, оглеждайки разбитите рафтове, през които навсякъде в магазина пулсираше и струеше светлина. Времето като че забави ход, въздухът се сгъсти, а аз едва смогвах да си поема въздух. Замаяна и преизпълнена с надежда от надигащата се у мен вълна от чувства, тръгнах обратно към светлините.
— Кейти! — гласът на Арчър стигна до мен от счупените врати. — Какво правиш?
Наближих нападалите по пода шоколадови десерти и ускорих крачка. Пликчетата със снаксове хрускаха под краката ми. Устата ми пресъхна, погледът ми се замъгли. Останала на заден план, изгарящата болка в рамото ми намаля.
Излезе силен вятър и развя дългите, свободни кичури коса около лицето ми. Не знаех откъде идва, но продължих напред, приближавайки края на разрушените рафтове със снакс.
Пристъпих встрани — само крачка-две — и погледнах до края на пътеката. Сърцето ми спря. Целият свят замря.
— По дяволите! — изкрещя Арчър, гласът му сега беше по-близо. — Не!
Но беше твърде късно.
Аз го видях.
И той ме видя.
Стоеше в края на пътеката в действителния си образ и грееше ярко като диамант. По нищо не се отличаваше от останалите луксианци, но всяка частица от съществото ми знаеше, че това е той. Клетките, от които бях изградена, се събудиха, бликнаха за живот, закопнели за Деймън. Той си оставаше най-прекрасното нещо, което бях виждала в живота си. Висок, греещ като хиляди слънца, блещукаше по краищата в приглушено червено.
Пристъпихме едновременно един към друг и аз се докоснах до него така, както умеехме да го правим. След като ме излекува, с Деймън се свързахме завинаги.
Деймън? Повиках го чрез връзката помежду ни.
Той изчезна толкова бързо, че дори аз не смогнах да го проследя.
— Кейти! — изкрещя Арчър. Кълна се, че чух името си да отеква в съзнанието ми с по-дълбок, по-нежен глас. Стомахът ми се сви на топка, сърцето ми се качи в гърлото.
По гърба ми полази топлина. Обърнах се и видях ослепителни очи с цвят на изумруд, кожа със сякаш вечен загар, широки скули и непокорна черна коса, която се спускаше над също толкова черни вежди.
Пълните устни се извиха лекичко нагоре.
Това беше Доусън.
По-висок с около глава и половина, Доусън впи погледа си в мен. Стори ми се, че в очите му долових сянка на угризение, но… гладна кокошка просо сънува. От зениците му се изля светлина, обгърна орбитите му, очите му побеляха. Статичното електричество пробяга по бузите му и образува малки стрели.
Лумна ярка светлина, гореща вълна страховито ме вдигна от земята, а след това всичко изчезна.
Трета глава
Деймън
Несекващият поток от слова на родната ми реч, ведно с още дузина човешки езици ми причини силно, пулсиращо главоболие. Думите. Изреченията. Заплахите. Обещанията. Проклетият брътвеж на току-що пристигналите ми роднини до девето коляно в мига, в който откриваха нещо ново за тях, а това се случваше на всеки пет скапани секунди.
О! Миксер.
О! Кола!
О! Хората наистина много кървят и лесно се чупят.
Дявол ги взел, в мига, в който отвореха очи, те виждаха нещо за първи път и ако вълнението, с което си играеха с електрическите уреди и с човешката анатомия, беше малко детинско, то също така бе и отчасти слабоумно.
Новопристигналите бяха най-студените кучи синове, които бях виждал.
През последните четиридесет и осем часа буквално хиляди от моя вид бяха слезли за първи път на Земята и заедно приличахме на огромен кошер. Всички бяхме свързани, една вълна с друга, малки пчелички, които работеха за царицата.
Която и да беше тя.
Понякога връзката бе съкрушителна — нуждите, желанията и копнежите на хиляди събрани в едно, на челно място в ума на всеки луксианец. Завземай. Контролирай. Владей. Господствай. Подчинявай. Известно облекчение намирах единствено в човешкия си облик. Сякаш това заглушаваше връзката, връщаше я обратно, но не всеки път.
Вървях по полирания дървен паркет на преддверието в имението, което можеше да приюти цяла войска и пак да останат свободни стаи за гости. Щом забелязах брат си, пред очите ми пламна червена светлина. Беше се облегнал на стената до една двойна затворена врата. Беше свел глава и сбърчил вежди съсредоточено; движеше бързо пръстите си по екрана на мобилен телефон. Бях прекосил половината ярко осветена зала, в която се носеше аромат на рози и слаб метален дъх на пролята кръв, когато Доусън вдигна очи и си пое дълбоко въздух.