— Поръчах китайска храна — рече тя и сякаш се притесни. — Канех се да приготвя лазаня, но…
— О! Аз обичам китайска храна. — Ди забърза по коридора, за да щипне бебето по бузките.
Всички знаехме, че Бет и яйце не може да свари. Готовата храна бе далеч по-добър вариант. Но това, което ме учуди, беше, че тя е много променена. Косата й беше вързана на конска опашка, лицето й бе свежо и сияеше. Понякога изпадаше в мрачни настроения и сякаш губеше връзка с реалността, но сега беше много, много по-добре.
Деймън остави подаръка за бебето на една масичка. Край нея на пода бяха струпани детски играчки. Сред плюшените мечета и куклите бяха наредени кубчета, които изписваха име.
Ашли.
Беше много мило, че Доусън и Бет бяха решили да я кръстят на Ашли. Ако не беше нейната саможертва и тримата щяха да са мъртви.
— Видя ли това? — Доусън проследи погледа ми и се усмихна, изпълнен с гордост. — Направи го тази сутрин.
Зяпнах от почуда.
— Изписала е името си?
— Да. — Бет погледна Доусън. — Аш си играеше на килимчето и изведнъж, какво да видим — написала си името.
Ди се настани на дивана до Арчър и се нацупи.
— Аз си написах името, когато бях в първи клас. Тъжна работа, защото е само с две букви.
Засмях се.
— Искаш ли да я подържиш? — попита Бет.
Щеше да е неучтиво да откажа, затова кимнах. Не ме биваше да гушкам бебета, даже когато бяха поотраснали и можеха да си държат главичките изправени. Просто не знаех какво да ги правя. Дали да ги люлея? Или пък да им говоря?
След секунда малкото вързопче се озова в ръцете ми, а големите му лилави очи ме гледаха в упор. Най-сериозно взех да се моля да не чете мислите ми. Защото се тревожех да не я изпусна.
Повдигнах малката Ашли до гърдите си и тя мигом стисна два от пръстите ми. Силно.
— Уха. Здраво стиска.
— Доста е силна. — Доусън се настани до Бет на дивана. — Онзи ден хвърли мечето си от хола право в кухнята.
— Майчице — измърмори Арчър.
— Може би ще обича да играе софтбол — рече Ди.
Бет се засмя звънливо и изненадващо безгрижно.
— Ако събере още малко сила, боя се, че ще хвърли нещо през стената.
— Това ще бъде малко опасно — рекох на Ашли, а тя се ухили в отговор. Погледна над рамото ми и аз усетих, че Деймън се приближава. Тя го изучаваше с любопитство. — Май не те харесва.
— Мен всички ме харесват — засмя се той.
Арчър изсумтя.
Деймън ме целуна по бузата и обви ръцете си около кръста ми. Ашли протегна ръчичка и допря топчестите си пръстчета до брадата му. Както винаги, бе очарована, че го докосва по лицето.
Може би някой ден щях да гушкам така и нашето дете. Кой знае? Но дотогава имаше много, много време, десетки години, а може би този ден никога нямаше да дойде. Мисълта за дете беше чужда и на двама ни и ние предпочитахме да живеем сами. Деймън се притисна до мен и аз знаех, че каквото и да стане, ще бъдем щастливи. Тайно се надявах третият член на семейството да бъде коте или куче. Бебетата се нуждаеха от много повече грижи.
Ашли отново ме погледна. Аз й загуках, усмихнах й се и тя разтвори устни, а тъмните й зеници просветнаха и станаха бели.
— Ашли е специална — каза Деймън.
И още как.
— Но ти си още по-специална — прошепна той в ухото ми.
Вдигнах глава и огледах приятелите си. Ди. Арчър. Доусън, Бет. А накрая срещнах грейналите в бяло очи на Ашли. Вече не докосваше лицето на Деймън и бе облегнала главичка на рамото ми.
Ди и Бет заговориха за сватбата — моята сватба — и за цветовете, на които се надяваха да се спра. Мисля, че Ди искаше розово. Арчър и Доусън май се отегчаваха и като че бяха объркани от целия разговор. Усмивката не слизаше от лицето ми.
Няма значение какви трудности ще ни поднесе бъдещето, тук беше моето семейство и аз бях готова на всичко, за да го защитя, нищо че един от членовете му още носеше памперси.
Някой почука на вратата и ме изтръгна от мислите ми. Спрях поглед на Арчър, който се хилеше като кръгъл идиот.
— Кой ли може да е? — почуди се Деймън. — Всички сме тук.
Доусън стана.
— Нямам представа. Отивам да видя.
Продължавах да гледам към Арчър и стомахът ми се обърна. Той ли е?
Арчър едва се сдържа да не прихне.
Затаих дъх и Доусън се върна в стаята. Зад него вървеше този, когото не бяхме виждали, откакто напуснахме Монтана.