Люк влезе със спокойна и плавна походка. Господи, беше станал още по-висок!
— Как смеете да не ме поканите?
Засмях се и едва не хукнах да го прегърна, заради всичко, което бе сторил за нас. Но не го направих, защото Люк не си падаше по прегръдките.
Но Ди не го разбираше.
Тя скочи, сякаш бе седяла на пружина, и преди Люк да реагира, го гушна в обятията си. Погледна ме с ококорени очи.
Трудно ми беше да нарека Люк приятел, но наистина го смятах за такъв. Сърцето ми страдаше за него. Доколкото разбрах серумът „Прометей“ не беше помогнал на Надя, както Люк се надяваше. Ето това беше лошото на Дедал. Понякога имаха добри намерения и може би ако разполагаха с повече време, щяха да създадат лекарство, което да лекува хората от всички болести. Едни имаха шанс, други — не.
Когато Люк най-сетне се освободи от прегръдката на Ди, застана пред мен и Деймън. Само че не гледаше нас, а Ашли, сякаш държах в ръцете си нов вид.
А това си беше точно така.
— Как си? — попитах го тихо.
Люк сви рамене.
— Карам я добре, никак не съм зле.
Повдигнах вежди. Деймън едва не се задави.
— Ама ти сериозно ли?
— Да, и ми харесва да римувам.
Усмихнах се, радвах се за него.
— Още ли си с основите?
Той кимна и изгледа Ашли с присвити очи.
— Засега. Мисля, че им се отразява добре, защото съм… невероятен и те се учат от най-добрия.
Никой не отговори, защото, ами Люк си беше… Люк. Сега, без Нанси и Дедал, хлапетата наистина бяха по-добре, но на какво, за бога, ги учеше Люк?
По-добре да не знам. Не исках да знам и кой се грижи за тях, когато го няма.
— Може ли? — попита Люк и протегна ръце.
Погледнах към Бет и тя кимна.
— Разбира се.
Люк взе Ашли от ръцете ми, все едно имаше богат опит в гушкането на малки човечета. Вдигна я нависоко, а Ашли го загледа така, сякаш го изучаваше.
— Здравей — каза й Люк.
В отговор Ашли го плесна с едната си ръчичка по лицето, а с другата задърпа косата му.
— Това означава, че те харесва — рече Доусън, който крачеше между Бет и Люк.
— Интересно — измърмори той.
Ашли изгука и се изсмя със странен бебешки смях. Люк се ухили.
— Ти си специална, момичето ми — повтори той думите на Деймън.
Видях как Люк и Ашли се обърнаха към Доусън и Бет и смътно дочух разговора, който подхванаха. Говореха за картофен чипс, майонеза, за някакви странни места и повече не ми трябваше да слушам.
— Кити? — обади се Деймън.
Обърнах леко глава и както винаги, бях пленена от него като първия път, когато почуках на вратата му и ми се щеше да го цапардосам в лицето. Той беше мой — целият, и трънливата му страна, и топлата, игривата и любвеобилната.
— Кажи.
Докосна ухото ми с устни и прошепна няколко думи, от които се ококорих, а лицето ми пламна. Спомних си думите.
Беше ги написал на бележка, която ми даде в час много отдавна.
— Съгласна ли си? — попита той, а очите му горяха в яркозелено.
— Много се надявам да си съгласна. Мисля за това от две години. Не ме разочаровай. Кити.
Сърцето ми заблъска в гърдите ми и аз произнесох най-верните думи, които някога бях изричала:
— С теб съм готова на всичко, Деймън Блек.