— Здрасти — каза той. — Ето те и теб…
Грабнах телефона от ръцете му, обърнах се и го метнах с всичка сила. Той прелетя през стаята и се разби в отсрещната стена.
— Какви ги вършиш бе, човек? — избухна Доусън и вдигна ръце. — Ах, ти кучи син! Бях стигнал шейсет и девето ниво на канди краш. Знаеш ли колко е трудно…
Замахнах и стоварих юмрук в челюстта му. Той се блъсна в стената и вдигна ръка пред лицето си. Грозно чувство на задоволство ме изпълни.
Доусън повдигна главата си и я наклони настрана.
— Боже. — Изръмжа и отпусна ръка. — Не съм я убил. Явно.
Главата ми се изпразни като купа с вода и вдишах рязко.
— Деймън, знаех какво правя. — Той хвърли поглед към вратата и сниши глас. — Нямаше какво друго да сторя.
Хвърлих се напред, сграбчих го за яката на ризата и го повдигнах. Причините не бяха достатъчно основателни.
— Никога не си използвал с мярка силата на Извора. Защо този път да е било по-различно?
Зениците на очите му засветиха в бяла светлина. Той пъхна ръцете си между моите и се измъкна.
— Нямах друг избор.
— Как ли пък не. Но все едно. — Заобиколих го и с усилие се отдалечих, за да не го запратя през стената под някой танк.
Доусън се обърна и аз усетих пронизващия му поглед на гърба си.
— Братко, трябва да се овладееш — каза той.
Спрях се пред затворената врата и хвърлих поглед през рамо. Той поклати глава.
— Аз…
— Недей — предупредих го.
Доусън затвори очи и дори когато, почти съсипан, открехнах вратата, не ги отвори.
— Колко още? — прошепна той.
Истински страх ме скова. Това беше прекалено. Знаех, че защитните му механизми са спаднали и че е бил поставен в неизгодна позиция. Не е имал друг избор.
— Не знам, защото…
Нямаше нужда да довършвам. Лицето му се проясни.
— Ди…
Очите ми срещнаха неговите, задържаха погледа му, а сетне не остана вече какво да си кажем. Обърнах се, отворих вратата и влязох в просторния кръгъл кабинет, а непрестанното жужене, което отекваше в съзнанието ми, се усили.
В стаята се бяха настанили някои от новодошлите, но онзи важният, онзи, дето ни привлече в мига, в който се появиха пред бунгалото, седеше с гръб към мен в кожено кресло и на голям плосък екран на стената гледаше кадри от центъра на Кьор Д’Алейн, предавани по местния телевизионен канал. Градът бе неузнаваем. От сградите на талази се издигаше пушек. Огънят обхващаше района на запад. По улиците цареше безпорядък. Истинска военна зона.
— Погледни ги — изрече той със странен акцент думите на новия език, който усвояваше. — Щурат се безцелно насам-натам.
Изглежда, половината град плячкосваше някакъв магазин за електронни стоки.
— Колко са безпомощни, неорганизирани. Примитивни. — Смехът му беше дълбок, почти заразен. — Най-лесно ще завладеем тази планета.
Все още ме удивляваше факта, че през цялото време след унищожението на нашата планета, поколение след поколение, те са се спотайвали на някое затънтено място, която явно не е било толкова уютно и приятно, колкото Земята.
На екрана се появиха танкове, които навлизаха в града, той поклати глава в почуда и пак се разсмя.
— Те не могат да се отбраняват.
Една от новодошлите — висока червенокоска, облечена с тясна черна пола и безупречна бяла риза, се покашля. Казваше се Сади и й подхождаше — аз я наричах Сади — садистката, а тя не възразяваше, защото за краткото време, в което я познавах, си бе заслужила напълно прякора. Другото, което знаех за нея бе, че погледът й обикновено е залепен за задника ми.
— Всъщност те разполагат с оръжия — обади се тя.
— Но не достатъчно, скъпа. Нападението върви в някои от най-големите градове на всеки щат, на всяка държава. Нека да използват своите детски оръжия. Дори да изгубим шепа от нашите, това няма да попречи на начинанието ни. — Столът се завъртя, а мускулите по гърба ми се изопнаха. Човешкият облик, който си бе избрал, беше на елегантен мъж малко над четиридесетте, с тъмнокестенява коса, разделена прилежно на път, и широка усмивка с идеално прави зъби.