Всъщност бе приел образа на кмета на града и му допадаше да се обръщат към него с името на починалия: Роланд Слоун. Малко идиотско.
— Ние пак ще постигнем целта си. Нали така, Деймън Блек?
Срещнах погледа му.
— Не вярвам, че ще успеят да ви спрат.
— Естествено, че няма да успеят. — Мъжът допря върховете на пръстите си под брадичката си. — Чух, че си довел нещо със себе си?
Той изрече думите като въпрос, но отговорът вече му бе известен. Кимнах.
Сади се извърна към мен с интерес, а светлите й синьо-зелени очи грейнаха. Онази до стената се размърда.
— Жена? — попита Сади, която бе доловила мимолетната представа, преминала през ума ми.
— Когато проверих за последен път, да. — Тя присви очи и аз се усмихнах. — Но все така не съм убеден, че разбираш добре какво означава тази дума.
— Искаш ли да провериш? — Сади опъна пръсти до бедрата си.
— Не, мисля, че ще пасувам — подсмихнах се аз.
Ролан преметна крак върху крак и се засмя.
— Тази женска, тя не е точно човешко същество, нали?
Аз поклатих глава и Сади отвърна поглед от мен. Някакъв мускул или нерв, или нещо точно толкова досадно, взе да потрепва под окото ми.
— Не, не е.
Мъжът скръсти ръце.
— Какво точно представлява тя? — попита той.
— Мутант — отвърна Ди на влизане в стаята; дългите й, черни къдрици се развяваха зад нея от устремния й вървеж. Погледна към Роланд и на устните й се изписа мила усмивка. — В действителност брат ми е причината за нейната мутация.
— Кой от двамата? — попита Роланд.
— Този тук — Ди кимна към мен и сложи ръцете си на кръста. — Преди година той я излекува. Момичето е хибрид.
Очите му се преместиха върху моите.
— Деймън, да не би да се опитваше да скриеш това от нас?
— Нима ми дадохте възможност да отговоря на този въпрос?
— Вярно — измърмори Роланд, като ме изучаваше внимателно. — Трудно е да те разчете човек, Деймън. Не си като прекрасната си сестричка.
Скръстих ръце и свих рамене.
— Предпочитам да мисля за себе си като за отворена книга.
— Той никога не е помагал на хората — рече Ди.
— Освен на това момиче — повдигна вежди Роланд.
— Да, така е. — Ди се бе превърнала в личния ми говорител. — Деймън беше влюбен в нея.
— Влюбен? — Сади се изсмя дрезгаво, но неочаквано деликатно. — Каква… — Тя сякаш затърси правилната дума. — Слабост?
— Ключовата дума тук е „беше“ — измърморих аз сковано.
— Обясни ми тази работа с лечението и мутацията — заповяда Роланд и се приведе напред.
Почаках Ди отново да се намеси, но този път тя се задоволи с мълчание.
— Момичето беше ранено смъртоносно и аз я излекувах, без да знам, че това ще доведе до мутация. Част от моите способности се прехвърлиха върху нея и от този миг насетне двамата сме свързани.
— Какво те накара да я излекуваш? — В тона му се долавяше любопитство.
— Надали е мислил с главата на раменете си тогава, ако разбираш какво искам да кажа — изсумтя Ди.
Устоях на порива да стрелна сестра си с поглед, а в това време Роланд се вгледа в мен за миг, сетне се усмихна, сякаш не само бе разбрал какво намеква Ди, но и живо се интересуваше от всички подробности.
— Интересно — продума Сади и преметна тежката си коса с цвят на мед през нежното си рамо. — Колко здрава е тази връзка или спойка помежду ви?
Пристъпих от крак на крак, хвърлих поглед към смълчания луксианец, който все още се подпираше на стената.
— Умре ли тя, умирам и аз. Това достатъчно здраво ли е за теб?
Роланд ококори очи.
— Е, това не е добре… за теб.
— Да — отвърнах провлечено.
Сади изви устни, сякаш умираше от глад.
— Тя усеща ли това, което усещаш ти? И обратното? — попита.
— Само ако раната е тежка, почти смъртоносна — отвърнах с равен глас.
Сади се обърна към Роланд и аз се досетих, че разговарят. Думите им се губеха сред брътвежа на другите, но пламенното нетърпение, което попъпли по лицето на Сади, ме накара да свия здраво юмруци.
Не й вярвах.
И на мълчаливия тип не му вярвах.
— Не е необходимо да й вярваш — усмихна се широко Роланд. — Важното е ние да ти вярваме.
— Можете да ни вярвате — сопна се Ди.