Продължих да се изкачвам.
Крачех по-бързо, отколкото ми се искаше, но горните етажи бяха пусти. Когато тръгнах по широкия коридор, на чиито зелени стени бяха окачени картини на езерото край града, брътвежът и жуженето постихнаха и сякаш отново останах сам. Почти.
Прокарах ръка през косата си и въздъхнах, но щом зърнах последната врата, тихо изругах.
Вратата беше леко открехната.
Ди ли я беше зарязала така? Възможно. Приближих вратата. Сърцето ми биеше до пръсване, когато я побутнах. Необичайно ярка светлина се разля по коридора.
Приведен над леглото й, над нея се беше надвесил един луксианец и изцяло я закриваше с тялото си.
Всички мисли се изпариха от главата ми.
Четвърта глава
Деймън
Луксианецът усети присъствието ми и се изправи. Хвърлих се като разярена кобра в атака. Той се обърна и светкавично прие човешкия си образ на млад мъж. Мисля, че се подвизаваше под името Куинси. Не че ме интересуваше името му.
— Не бива…
Стоварих юмрук под ребрата му и той се преви на две. Хванах го за раменете, преди да се стовари на леглото, и го запратих встрани. Куинси се блъсна в стената и от удара картините се разтракаха. Сините му очи светнаха в бяло, но аз се метнах напред, ударих го отново и той полетя към стената.
— Какво търсиш тук? — заврях лицето си в неговото.
— Не съм длъжен да ти отговарям.
— Казвай, ако не искаш да дера кожата ти парче по парче — отвърнах аз и сграбчих ризата му.
— Не ме е страх от теб — засмя се той.
Гневът се развихри в мен, примесен с отчаяние и куп други чувства. Исках да си го изкарам на този кретен.
— А би трябвало. Ако още веднъж се вмъкнеш в стаята й, ако дори само я погледнеш или изречеш името й, ще те убия.
— Защо? — Погледна някъде над рамото ми, после — към леглото. Хванах го за брадичката и го заставих да ме погледне в очите. Тялото му затрептя със светлина. — Защитаваш я, така ли? Усещам, че тя не е човек, но не е и една от нас.
— Това няма значение. — Костите на брадичката му изхрущяха, но той се измъкна от хватката ми. Засмя се, отметна глава назад и я опря в стената.
— Доста време си прекарал сред хората. Това е то — приличаш повече на тях. Нима мислиш, че съм сляп? Че и другите не са го забелязали?
Усмихнах се хладно.
— Много глупаво от твоя страна, ако смяташ, че това би ми попречило да те убия. Да не си припарил до нея или до семейството ми.
Куинси преглътна и срещна погледа ми. Каквото и да прочете там, то го накара да отстъпи. Усмихнах се и бялото сияние в очите му угасна.
— Ще кажа на Роланд — скръцна той със зъби.
Пуснах го и го потупах по бузата.
— Кажи му.
Куинси се поколеба за миг, сетне прекоси стаята и излезе, без да поглежда назад. Братлето си бе научило урока. Махнах му и той бавно затвори вратата. Щракването на ключалката отекна гръмовно в главата ми. В къща, пълна с луксианци, беше безпредметно да заключвам вратата, но точно така би постъпил един човек.
Затворих очи и потърках лице. Изведнъж се почувствах страшно уморен. Хрумването ми да дойда тук не беше блестящо, но нямах избор. От мига, в който прекрачих прага на къщата, тази стая ме привличаше със същата сила, с която ме примамваше и собствената ми раса.
Не можех да произнасям името й дори и наум.
Стараех се да не мисля за нищо, но щом се обърнах към леглото, сякаш получих юмручен удар в стомаха. Не можех да помръдна, нито да си поема дъх. Стоях там като вцепенен. Два дни не я бях виждал, а ми се струваше, че е изминал век.
И наистина бе изминало много време — светът вече беше друг, с друго бъдеше.
Докато се взирах в нея, си спомних как след месеци на раздяла я открих заспала в Зона 51, но впоследствие всичко приключи добре. Едва не се разсмях при спомена, че тя искаше да попадне в ръцете на Дедал, това е самата истина.
Лежеше по гръб и по всичко личеше, че след като Доусън я бе докарал тук, никой не се бе погрижил за нея. Бяха я захвърлили на леглото като чувал с мръсни дрехи. Имала е късмет, че не са я зарязали на пода.
Не й бяха свалили кецовете. Единият й крак беше свит в коляното и подпъхнат под другия. Сините й джинси бяха изцапани с кръв. Едната й ръка бе отпусната до тялото й, а другата лежеше на корема й. Голямата риза — моята риза — се бе вдигнала нагоре и разкриваше бялата й кожа. Свих юмруци толкова силно, че пръстите ме заболяха.