Какво търсеше Куинси в тази стая? Дали е бил привлечен от чисто любопитство? Едва ли бе виждал или усещал хибрид; изобщо луксианците посрамиха любопитния Джордж2. И все пак, дали причината не беше друга?
Боже. Не можех да си представя всички варианти, но нито един от тях не беше добър. Ако Роланд ме ценеше и занапред тя щеше да живее, но след като прекарах два дни с луксианците, разбрах, че има и по-лошо от смъртта.
Стоях до леглото — дори не усетих кога съм се приближил. Не биваше да идвам тук, в никакъв случай. И вместо като разумно същество да изчезна на мига, аз седнах до нея, впил очи в ръката й.
Беше толкова бяла, толкова малка и крехка, макар че момичето не беше обикновено човешко същество. Погледнах нагоре. Ризата бе скъсана на рамото й, а синият плат — обгорен и потъмнял от кръвта.
Подпрях се на леглото и се наведох над нея. Кръвта се бе просмукала в белите завивки. Нищо чудно, че беше толкова бледа. Сърцето ми бясно затуптя, когато плъзнах поглед към кестенявата й коса, разпиляна по възглавницата.
Изгарях от желание да я докосна, но мускулите ми блокираха, щом спрях очи на разтворените й устни.
Връхлетяха ме куп спомени, опитах да си проправя път сред тях; пулсът ми се ускори. Само аленочервената драскотина под устната й успя да притъпи бунта във вените ми.
Кръв.
Преместих бавно очи нагоре, съзрях грозната червеникаво лилава синина на слепоочието й и усетих как гневът стяга гърдите ми. Когато Доусън я нападна и я повали на земята, тя удари главата си в пода и този звук отекваше и сега в съзнанието ми като упрек. Щеше да ме преследва и занапред. Вечно.
Гъстите й мигли не потрепваха, под очите й имаше сенки. Забелязах още една синина на челото й, но тя беше най…
Прогоних мислите си, затворих очи и въздъхнах. По незнайна причина зърнах лицето на Арчър в мига, в който тя бе повалена; погледите ни се срещнаха. Сякаш времето бе спряло в кървавото меле. После Арчър тръгна към нея, а аз… аз исках да я оставя там. Знаех, че трябва да я оставя, но някой друг я отнесе.
Не го спрях.
Отворих очи и вдигнах дясната й ръка, моята трепереше. Щом телата ни се докоснаха, от тялото й премина електрически заряд, развълнува ме. Лекичко дръпнах ризата и докоснах корема й — кратко, но мъчително докосване.
След това я погалих. Бях изгубен.
Плъзнах пръсти по хладната й шия, отместих нежно кичур коса от лицето й. Не знам колко време съм седял така, милвайки лицето й, устните й; не я лекувах съзнателно, но синините избледняха, а кървенето спря. Исках да я взема на ръце, да я почистя, но щеше да е прекалено.
Цветът й се върна, по лицето й се разля руменина и аз разбрах, че скоро ще се събуди.
Не биваше да оставам тук.
Нежно свалих обувките й, повдигнах краката й и ги пъхнах под одеялото. Имаше какво още да се направи, но и това стигаше.
Затворих очи, наведох глава, вдъхнах нейното неповторимо ухание, сетне целунах разтворените й устни. Обзе ме плам, внезапно усещане, върховно и възвишено. С усилие на волята се изправих и се отдръпнах от нея, преди да е станало късно, макар един мрачен глас да ми нашепваше, че вече е твърде късно.
Не знаех как ще се развие тази история, но при нито един вариант не виждах щастлива развръзка.
Кейти
С мъка си пробивах път към реалността, мозъкът ми бавно се пробуждаше. Известно време лежах неподвижно и с изненада установих, че не изпитвам болка. Усещах само слабо пулсиране, въпреки че очаквах много повече.
Напълно се обърках, когато си представих случилото се, преди да се срина на пода. Настана хаос, луксианците нахлуваха в магазина, приемайки светкавично човешки вид, а хората умираха. Молех се момиченцето да е избягало, но къде ли можеше да се скрие? Те бяха навсякъде…
Сърцето ми бясно затуптя — спомних си Деймън в истинския му образ; знаех, че той ме видя, но сетне изчезна и… Доусън ми нанесе удар от Извора. Защо го направи? И защо Деймън не дойде при мен?
В най-далечните кътчета на съзнанието ми коварен шепот ми даде отговора. Люк и Арчър се досещаха, но аз не им повярвах, не повярвах, че се сбъдва най-големият ни страх.
Самата мисъл, че Деймън вече не е същият, че е един от тях, без значение какви са луксианците, ме караше да се чувствам ужасно, сякаш някой бе стиснал сърцето ми в юмрук.
2
Джордж е главният герой от поредица детски книжки — любопитна кафява маймунка, която Мъжът с жълтата шапка довежда от Африка в големия град. — Б.пр.