И двете момчета мълчаха, но неизречените думи увиснаха помежду ни. Ако ни бяха заловили, щеше да е много зле, но пък Парис, Ашли и Андрю още щяха да са живи. А също и невинните човешки същества, които изгубиха живота си, когато настъпи бъркотията.
Но това е положението. Можеш да спреш времето за малко, но не можеш да върнеш миналото, нито пък да промениш хода на събитията. Стореното беше сторено, а Деймън бе решил да ни закриля. Проклета да съм, ако оставя някой да го изхвърли от кораба, за да спаси собствената си кожа.
— Изглеждаш капнала от умора — обади се Арчър. Отне ми секунда-две да проумея, че говори на мен.
Люк извърна пронизващите си очи към мен.
— Всъщност изглеждаш отвратително.
Божичко. Признателна съм ти.
— Трябва да се опиташ да подремнеш — рече Арчър, без да му обръща внимание. — Поне за малко. Ако нещо се случи, ние ще те събудим.
— Не — за всеки случай ако думите ми не бяха достатъчни, поклатих и глава. — Добре съм. — Но всъщност изобщо не бях добре. Малко оставаше да се втурна към най-тъмния ъгъл на стаята и да се заклатя напред-назад, но не можех да си позволя нито да се прекърша, нито да заспя. Не и докато Деймън беше някъде в гората, не и когато светът бе на прага да… да се превърне в едно от онези фантастични места, за които бях чела в книгите.
Въздъхнах. Книгите. Липсваха ми.
Арчър се навъси и красивото му лице изглеждаше страховито, но преди да успее да ме нахока, Люк се отдръпна от вратата и каза:
— Мен ако питаш, тя има нужда да поговори с Бет.
Изненадана хвърлих поглед към стълбището в коридора. Последния път, в който надникнах в стаята й, тя спеше. Бет май друго и не правеше. Почти й завиждах, че е способна да проспи всичко.
— Защо? Да не би да се е събудила?
— Вие двете трябва да си поговорите по женски — Люк бавно прекоси стаята. Отпуснах рамене и въздъхнах.
— Люк, моментът не е подходящ да се сближаваме с Бет.
— Нима? — той се отпусна на дивана до Арчър и вдигна крака върху масичката за кафе. — Да не би да имаш друга работа, освен да зяпаш през прозореца или да се опитваш да се промъкнеш край нас и да хукнеш в гората, за да търсиш Деймън и да станеш закуска на някой планински звяр?
Обзе ме силен гняв и аз метнах дългата си опашка през рамо.
— Първо на първо няма да стана закуска на никакъв планински звяр. И второ, поне ще се опитам да направя нещо, а не само да си седя на задника.
Арчър въздъхна. Люк ми се усмихна ведро.
— Пак ли ще се карате за същото? — Той хвърли поглед към каменното лице на Арчър. — Харесва ми, когато се карате. Все едно гледам семейна свада между майка и баща. Иде ми да се скрия в стаята си, за да е по-достоверно. Може би дори да затръшна вратата или да…
— Затваряй си устата, Люк — изръмжа Арчър и обърна гневния си поглед към мен. — Толкова пъти повтаряме едно и също, че му изгубих края. Не е разумно да хукнем след луксианците. Те многократно ни надвишават по численост, а и не знаем дали…
— Деймън не е с тях! — извиках аз и скочих, запъхтяна. — Не се е съюзил с тях. Нито Ди, нито Доусън. Не мога да си обясня какво става. — Гласът ми секна и в очите ми се появиха сълзи. — Никой от тях не би постъпил така. Деймън не би постъпил така.
— Няма как да знаеш. — Арчър се приведе напред, очите му светеха гневно. — Няма как да знаем.
— Ти току-що каза, че ще се върнат! — избухнах аз.
Той замълча, обърна очи към телевизора и аз осъзнах онова, което дълбоко в себе си вече знаех. Арчър не вярваше, че Деймън или някой от другите ще се върне. Стиснах устни и заклатих глава толкова бясно, че опашката ме зашиба като камшик. Обърнах се и с гневни крачки напуснах стаята, преди да сме затънали отново в същия спор.
— Къде отиваш? — извика Арчър. Устоях на порива да му покажа среден пръст.
— Отивам да си поговоря с Бет по женски.
— Чудесна идея — подхвърли Люк. Без да му обръщам внимание завих към стълбите и се заизкачвах разярена. Хич не обичах да стоя със скръстени ръце. Хич не ми се нравеше, че щом отворя входната врата, я Люк, я Арчър ще дотърчи да ме спре. А най-много от всичко не ми се нравеше фактът, че са в състояние да ме спрат. Аз бях хибрид, който след мутацията притежаваше всички специални дарби на луксианците, но момчетата бяха основи и наложеше ли се, можеха да ми ритат задника оттук до Калифорния.
На горния етаж беше тъмно и тихо и малко се постреснах. Не знам защо, но всеки път, когато дойдех тук и тръгнех по дългия, тесен коридор, косъмчетата по врата ми настръхваха.