През първата нощ в бунгалото Бет и Доусън се бяха настанали в последната стая от дясната страна, но откакто той… откакто той си тръгна, тя се бе притаила в нея като в бърлога. Не я познавах добре, но знаех, че е изтърпяла много, докато е била в ръцете на Дедал. Освен това се съмнявах, че Бет е сред най-уравновесените хибриди, макар че вината не беше нейна. Никак не ми се искаше да си го призная, но понякога тя здравата ме плашеше.
Спрях пред вратата и вместо да нахлуя в стаята, почуках леко.
— Да? — чу се тънкият й, писклив глас.
Отворих вратата. Гласът на Бет прозвуча ужасно и когато добре я огледах, видях, че тя също изглежда зле. Седеше в леглото, подпряна на таблата. Под очите й имаше тъмни кръгове. Чертите на бледото й, изпито лице се бяха изострили, а мръсната й коса бе рошава и сплъстена. Опитах се да не си поемам дълбоко дъх, защото вътре миришеше на повръщано и пот.
Спрях пред леглото, разтърсена из основи.
— Болна ли си?
Отвърна от мен премрежения си поглед и се вгледа в банята. Нищо не разбирах. Ние хибридите не боледуваме. Нито от настинка, нито и от най-смъртоносния рак. Подобно на луксианците, ние също сме защитени от всякакви болести. Тогава какво ставаше с Бет? Да, тя не изглеждаше никак добре.
Стомахът ми се сви от безпокойство, мускулите ми се изопнаха.
— Бет?
Най-сетне ме погледна.
— Доусън върна ли се?
Сърцето ми затуптя мъчително. Двамата бяха преживели ужасни неща, много по-ужасни от мен и Деймън и това… Боже, това не беше честно.
— Не, все още не се е прибрал. Ами ти? Виждаш ми се болна.
Тя вдигна тънката си, бледа ръка към гърлото и преглътна.
— Не се чувствам много добре.
Не знаех колко зле й беше и се боях да науча.
— Какво ти е?
Повдигна едва рамо и по всичко си пролича, че това й коства огромни усилия.
— Не се тревожи — рече тя с тих глас, като издърпа одеялото. — Нищо страшно. Ще се оправя, веднъж Доусън да се върне. — Погледът й отново се зарея настрани. Дръпна крайчето на одеялото и сложи ръка върху завития си корем. — Ще се оправим, веднъж Доусън да се върне.
— Вие…? — гласът ми замря, ококорих се. Докато гледах със зяпнала уста как описва с ръка бавни, равномерни кръгове по корема си, ужасът бавно проникна в съзнанието ми.
О, не. Дявол го взел, „не“ на десета степен.
Направих крачка напред, сетне спрях.
— Бет, ти… бременна ли си?
Тя облегна глава на стената и стисна очи.
— Трябваше да се пазим повече.
Изведнъж краката ми се подкосиха. Сънят. Изтощението. Всичко ми се изясни. Бет беше бременна, но отначало, като пълна глупачка, недоумявах как е станало това. Когато здравият ми разум си дойде на мястото, ми се прииска да изкрещя: Къде бяха презервативите? Но въпросът беше безсмислен.
В съзнанието ми изникна образът на Мика, малкото момче, което ни помогна да избягаме от Дедал. Момчето, което чупеше вратове и унищожаваше мозъци само с мисълта си.
Свещени чуждоземни бебета, нима тя носеше едно от тях? Едно от онези ужасни, опасни и крайно зловещи деца? Вярно, някога Арчър и Люк също са били като тези дечурлига, но в това нямаше нищо успокоително, защото последната партида основи, които Дедал сътвориха, бяха много различни от Люк и Арчър.
А пък те и двамата си бяха малко зловещи.
— Взираш се в мен, сякаш си разстроена — тихичко рече Бет. Насилих се да се усмихна, давайки си сметка, че физиономията ми сигурно изглежда малко налудничава.
— Не, просто съм изненадана.
— Да, за нас също беше изненада — на устните й се появи усмивка. — Лош момент избрахме, а?
Ха! Това бе нехайството на века.
Докато я наблюдавах, усмивката постепенно изчезна от лицето й. Не знаех какво да й кажа. Поздравления? По някаква причина това ми се струваше неуместно, но в същото време ми се виждаше жестоко да не го изрека. Дали изобщо бяха чували за основите, за всички онези деца, които Дедал притежаваха?
Ами това бебе — и то ли ще стане като Мика?
О, боже, нима си нямахме предостатъчно грижи? Гърдите ми натежаха и си казах, че май се паникьосвам.
— В кой… в кой месец си?
— В третия — Бет преглътна мъчително.
Трябваше да поседна.
По дяволите, нуждаех се от някой по-възрастен.