Люк щеше да остане с Бет в случай… ами в случай че нещо още по-лошо се случи, а аз реших да отида с Арчър. Най-вече защото си мислех, че е добре да изляза от бунгалото. Поне усещах, че не стоя със скръстени ръце и може би, може би, разходката до града щеше да ни подскаже къде са се изпарили Деймън и семейството му.
Бях прибрала косата си под бейзболна шапка, която скриваше по-голямата част от лицето ми, тъй че шансът да ме разпознаят бе нищожен, но така или иначе предпочитах да не поемам рискове.
Беше късен следобед, във въздуха навън се носеше хлад и аз изпитвах признателност, задето носех една от широките ризи с дълъг ръкав на Деймън. И дори сред дъхавия мирис на боровете беше достатъчно да си поема само по-дълбоко въздух, за да усетя неповторимия му аромат на треви и поля.
Качих се в колата и с треперещи ръце закопчах колана. Долната ми устна потрепна. Арчър ме изгледа критично и аз положих усилие да не мисля за Деймън и за онова, което не горях от желание да споделя с Арчър, а в момента то беше почти всичко.
Затова си представих лисици с поли от трева, които кършат снага.
— Много си странна — изсумтя Арчър.
— А ти си грубиян. — Потеглихме. Приведох се напред, надникнах през прозореца и се опитах да различа нещо между дърветата.
— Вече ти казах. Понякога е почти невъзможно да не четеш хорските мисли. — Той спря в края на чакълената алея, огледа се и в двете посоки и чак тогава продължи. — Повярвай ми, има дни, в които си мечтая да не мога да надзъртам в главите на хората.
— Предполагам, че последните два дни с мен са били такива.
— Истината ли да кажа? С теб беше добре. — Аз повдигнах вежди, той ми хвърли поглед. — Ти се държиш.
Всъщност не знаех как да отвърна — откакто пристигнаха луксианците, постоянно се чувствах на ръба на нервен срив. И съвсем не ми беше ясно какво ме държи. Преди година бих превъртяла от страх и онзи ъгъл щеше да се превърне в най-добрия ми приятел, но вече не бях момичето, което бе почукало на вратата на Деймън.
Допусках, че никога отново няма да бъда същата.
Преминах през много изпитания, особено когато попаднах в ръцете на хората от Дедал. Преживях неща, които не исках да си спомням, но времето с Деймън и месеците, прекарани в Зона 51 ме направиха по-силна. Или поне така предпочитах да мисля.
— Налага се да се държа — отвърнах накрая, обвих ръце около тялото си и се вгледах в бързо отминаващите борови дървета. Бодливите клони се сливаха в обща размита маса. — Защото знам, че когато аз изчезнах, Деймън… не е изпаднал в отчаяние. Затова и аз не бива да унивам.
— Но…
— Ти се тревожиш за Ди, нали? — прекъснах го аз и се обърнах към него.
Един мускул заигра по челюстта му, но той не отговори. Пристигнахме в мълчание в най-големия град в Айдахо, а аз не можех да спра да мисля, че си губя времето, вместо да запретна ръкави и да се опитам да го намеря. Както бе сторил и той за мен.
— Това беше различно — секна мислите ми Арчър и зави към най-близкия супермаркет. — Той знаеше в какво се забърква. Ти не знаеш.
— Нима? — попитах го. В това време той намери място за паркиране близо до входа. — Може и да е имал бегла представа, но мисля, че не е знаел. Въпреки това дойде, постъпи смело.
Арчър извади ключовете и ме изгледа продължително.
— Ти също си смела, но не си глупава. Поне се надявам и занапред да доказваш, че не си глупава. — Той отвори вратата. — Не се отделяй от мен.
Направих гримаса, но той слезе. Паркингът бе претъпкан с коли и аз се питах дали хората се запасяват за предстоящия апокалипсис. По новините показваха бунтове и размирици в големите градове, предизвикани от падането на „метеоритите“. Местната полиция и военните спряха излъчването на репортажа, но неслучайно съществуваше телевизионна програма, наречена „Как да оцелеем в Деня на Страшния съд“. В голяма степен Кьор Д’Алейн сякаш оставаше незасегнат от случващото се, при все че толкова много луксианци се приземиха в горите наоколо.
В магазина беше пълно с народ, а количките бяха натъпкани догоре с консерви и бутилки с вода. Арчър взе една кошница, а аз извадих списъка, като се стараех да гледам надолу. Но все пак забелязах, че никой не се запасяваше с тоалетна хартия например.
Това щеше да бъде първото нещо, което аз бих грабнала, ако мислех, че настъпва краят на света.
Вървях плътно до Арчър. Двамата се отправихме към рафтовете с лекарства и взехме да оглеждаме безкрайните редици кафяви шишета с жълти капачки. Въздъхнах и погледнах списъка.