Лор кимна и сви устни.
Серина не беше доволна и помислих, че ако се тревожи за Хънтър, трябва да преосмислим действията си.
Но нямахме друга възможност.
Тя го прегърна, а после мина зад него и го тупна по задника.
— Ще те чакам.
Хънтър я изпрати с такъв поглед, че аз се изчервих. Тя спря и се обърна към нас.
— Имах горчив опит с луксианците в миналото. Говоря за онези, които знаеха, че събратята им ще пристигнат.
С Деймън се спогледахме.
— Ще ни разкажеш ли по-подробно?
Жената пое дълбоко дъх.
— Имаше един сенатор, луксианец. Двамата му сина убиха моята най-добра приятелка… задето случайно ги видяла как правят онези неща със светлината. И мен се опитаха да убият.
— О, боже — прошепнах.
— Правителството изпрати Хънтър да ме пази. Не защото ги бе грижа какво ще стане с мен, просто не им харесваше, че луксианците убиват, когато си поискат — без правила. — Очите й се изпълниха с тъга. — Но имаше и друго. Моята приятелка бе чула братята да говорят за… проект „Орел“. Ставало дума за Пенсилвания и някакви деца.
— Нещо друго? — обади се Арчър, гледайки я пронизително.
Жената хвърли поглед към Хънтър, после кимна.
— Проектът „Орел“ бил разработен в отговор на проекта „Дедал“ — за връзка с други луксианци, които искат да завземат света и използват основи, за да осъществят плановете си. Ние смятахме, че става дума за малки деца.
— Но не са били деца — рече навъсено Хънтър. — Поровихме се тук-там. Оказа се, че не са деца, а основи като него.
Арчър свъси вежди.
— Намеквате, че са зрели индивиди?
— Да — кимна той.
По дяволите. Значи сме били прави.
— Знаехме, че ще се случи нещо подобно, или поне, че ще опитат, но не можехме да направим нищо — довърши жената.
— За главите ни е определена награда — обясни Хънтър. — С две думи, разгневих луксианците, някои арумианци и Дедал. Озовахме се между чука и наковалнята.
— Така че, по-добре да ви помогнем, вместо да стоим със скръстени ръце. — Изведнъж осъзнах, че може би Серина бе накарала Хънтър да се отплати на Люк. Тя погледна Деймън. — Знам, че не вярваш на Хънтър, но и ние ви нямаме доверие. Предупреждавам ви — ако го изложите на опасност, знам как да убия луксианец и не се боя да го направя.
Гърдите на Деймън се повдигнаха.
— Разбрах те.
— Добре.
Жената ми хареса.
Хънтър се ухили.
— Хайде, да вървим. Мястото е съвсем наблизо.
Тримата последвахме Хънтър до улична лампа на около трийсетина крачки от колата. Той спря.
— Пристигнахме.
Огледах се, но не видях нищо.
— Това трябва да е вълшебна врата като в Хари Потър.
Хънтър ме изгледа.
— Какво? — попитах. — Не си ли чувал за Нужната стая8? Вратата се появява… О, няма значение.
— Добре. — Той посочи към земята. — Слизаме.
Не се виждаше друго, освен стоманения капак на една шахта. Хънтър го вдигна и сърцето ми слезе в петите. Сякаш пред нас се откри преизподнята.
— Тук ли? — попита Арчър.
— Защо според теб предложих да се срещнем на летището? Не защото обичам да се мотая наоколо — каза той.
— А ние откъде да знаем? — отвърна Деймън и изгледа шахтата така, сякаш е последното място, в което би влязъл. И не само той. — Ти си арумианец, тъй че…
— Надявах се да зарежеш гадното отношение.
— Целуни ми задника. — Деймън се усмихна самодоволно.
— Не, благодаря — отвърна Хънтър, но явно не беше ядосан. Нито пък Деймън. Арумианецът вдигна очи, погледна първо мен, после и Деймън. — Предполагам, че искаш да слезеш пръв.
Устоях на порива да изръмжа и бързо вързах косата си на опашка. Арчър се приближи до шахтата, отдаде чест и изчезна надолу по стълбата. След няколко секунди гласът му стигна до нас.
— Тук смърди. При това ужасно.
Отлично.
Спуснахме се бързо по стълбата. Арчър беше прав. В едва осветения тунел се носеше миризма на мухъл и бъчви.
Хънтър слезе последен. Не си направи труда да използва стълбата, а се приземи пъргаво до нас — явно бе необикновен във всяко отношение.
Изправи се, погледна през рамо и тръгна напред.
— Ще трябва да повървим.