Оказа се, че „повървяхме“ близо сто и петдесет километра. Въпреки гените ми на мутант, краката ме заболяха. Цяла вечност се мъкнахме по тунелите на замлъкналото метро, в което отекваха само нашите стъпки. Тъкмо оглеждах мръсните, изпочупени прозорци на влаковете, от които се носеше зловоние, и Хънтър изникна пред мен. Сепнах се и направих крачка встрани.
Светлите му очи срещнаха моите.
— На твое място не бих се вглеждал толкова във вагоните. Не са празни. Част от луксианците ги завзеха. Подпалиха ги заедно с хората. Влаковете не продължиха. Разбираш ли какво ти казвам?
Стомахът ми се обърна, но кимнах. Такава нелепа смърт — беше ужасяващо и мина много време, докато го осъзная. Навлязохме в лабиринта от тунели, минахме през стоманена врата, която с години не бе отваряна и се озовахме в широк тунел, осветен от факли, набити в цепнатините на стената. Хънтър спря пред друга стоманена врата.
Усетих мирис на гнило и прехапах устни. Като че ли изведнъж въздухът стана по-плътен, имах чувството, че се задушавам. Потръпнах, сякаш в мен бяха плъпнали хиляди мравки.
Деймън спря пред мен и протегна ръка. Гърбът му се изопна от напрежение.
— Зад тази врата е пълно с арумианци.
Хънтър се усмихна доволно и ни погледна.
— Казах ви. Тук са хиляди.
Не ми се вярваше.
— Но как се побират? — попитах. — Това е само едно метро.
Арумианецът се подпря на вратата.
— Създали са свой свят тук, малката.
Не ми хареса как ме нарече. „Малката“ бе последният епитет, който ми подхождаше.
— Лото живее тук от години с арумианците и строи подземния си град с помощта на свои предани хора. Те идват и си отиват, когато пожелаят, но винаги се завръщат. — Той хвана тежкия лост. — Начинът им на живот е доста остарял, тъй че онова, което предстои да видите…
— Явно ще ме разстрои и ще имам нужда от терапия — кимнах с въздишка. — Разбрах.
Той се подсмихна, а после погледна Деймън.
— Готови?
— Да свършваме с това — каза Деймън и ме хвана за ръка. Не се възпротивих.
Надявах се, че онова, което ни предстои, може да не е чак толкова опасно, а и двамата бяхме един до друг.
Хънтър се поколеба за миг, сякаш не му се искаше да влезе. Но накрая отвори вратата. Пред нас се простираше още един, но по-широк и съвсем различен коридор. Стените бяха направени от дървени греди и плоскости. Факлите бяха забодени върху колове — нещо като тотеми със странни кръгообразни изображения, които ми напомняха келтски възли. В дъното имаше дървена врата, като че излязла от ренесансовата епоха.
Преди Хънтър да стигне вратата, тя се отвори широко, удари се с глух звук в стената и оттам се появи още един Хънтър.
А, ето го и третият брат. Приличаше досущ на другите двама, само косата му бе по-дълга и вързана на тила. Приличаше ми на пират.
От него лъхаше враждебност и омраза. Изгледа брат си, а после насочи студените си сини очи към нас. Температурата спадна. Побиха ме тръпки и дъхът ми излезе като бяло облаче.
— Не биваше да ги водиш тук — каза той. Когато чух гласа му, имах чувството, че над мен се сипе леден дъжд.
Хънтър наклони глава.
— Нямам нужда от твоето позволение, Син.
Син погледна брат си за миг, сетне се засмя сподавено.
— Както и да е — отвърна.
Деймън се бе стегнал, сякаш се готви за битка. Не се успокои дори когато Син се завъртя на пети и изчезна. Нито пък аз. Лошото предчувствие, което ме преследваше от мига, в който Хънтър заговори за Лото, ме обзе изцяло.
Арчър застана от другата ми страна и тримата последвахме Хънтър. Това, което видях, надмина всичките ми очаквания.
Подземен град? Няма лъжа, няма измама.
Сякаш прекрачихме в друг свят. Отгоре сякаш нямаше таван, макар да знаех, че се намираме дълбоко под земята. Докъдето поглед стигаше, се виждаха скелета, които се издигаха нагоре. Те образуваха множество пътеки, виещи се около обширна зала. Вратите на по-ниските нива се виждаха, а тук-там висяха странни, приличащи на кожи прегради. Мястото приличаше на затвор, изграден от дърво.
Не ми се мислеше какво ще стане, ако някой изпусне запалена клечка кибрит.
Докато вървяхме към средата на помещението, се оглеждах наоколо с ококорени очи. Имаше изработени на ръка маси, с богата дърворезба, а сред високите и широки шкафове до стените на залата бяха пръснати детски креватчета. Някои от шкафовете бяха отворени и се виждаха съвсем обикновени неща — консервирана храна, хартиени кърпички, бутилки сода.