— Толкова е странно тук — прошепнах на Деймън.
Той кимна.
— Изобщо не подозирах за съществуването на такъв град.
— Така трябва да остане и занапред — рече Хънтър през рамо. — Не обичам Лото, но трябва да призная, че той построи тук нещо като светилище за нашата раса. Каквото и да стане, не бива да казвате на никого какво сте видели.
— Кълна се, че няма — обеща Арчър. — Нямаме причини да го правим.
— Добре. — Хънтър хвана дръжката на вратата. — Аз ще говоря. Това означава да не си отваряш устата, Деймън. Не се шегувам.
Деймън се намръщи.
— Добре. Ще мълча.
От залата излязохме в друг коридор и се запътихме към още една врата. До нас достигна говор и смях, примесени с викове и силен шум. Не знаех какво ни очаква отвъд, но бях готова за всичко. Хънтър отвори вратата и пред погледа ми се откри още по-внушителна зала.
Боже, тук бъкаше от арумианци. Бяха навсякъде. Заковах се на място, а Деймън стисна ръката ми здраво.
Разговорите в залата секнаха и арумианците замръзнаха като статуи. Едни стояха прави, други седяха с огромни чаши в ръце, които приличаха на средновековни бокали. Жени полюшваха пеленачета. Лицата им бяха бледи, косите — катраненочерни в смайващ контраст с белезникавосините им очи. Някои бяха изрусени до бяло или пък с яркочервени коси, досущ като пънкари.
Всички до един се взираха в нас.
О, майчице! По гърба ме полазиха ледени тръпки.
— Какво, по дяволите, става, Хънтър? — изтрещя мощен глас някъде зад нас.
Обърнах се и поех дълбоко дъх, а очите ми едва не изхвръкнаха от орбитите. Насреща се издигаше огромен дървен подиум, който гледаше към залата за празненства. Няколко стъпала водеха към него и бяха толкова стръмни, че сигурно щях да си строша врата на слизане по тях.
На подиума седеше мъж. По всичко личеше, че има телосложение на великан. Арумианецът беше огромен, с широки рамене и дебели бедра. Седеше лениво отпуснат, като че едва се удържаше да не задреме, но будните му бледосини очи гледаха остро и проницателно.
Беше… беше нереално красив. Чертите на лицето му бяха като изсечени от мрамор, устните му — пълни и изразителни, носът — прав, а скулите — високи. Косата му беше изрусена до бяло, но веждите се чернееха. И по необясним начин тази чудата комбинация произвеждаше нужния ефект. Той се бе втренчил в нас, а в дясната си ръка държеше стъклен бокал, пълен с кехлибарена течност.
Значи това беше Великият вожд, както го бе нарекъл Люк. Бях впечатлена колкото и да не исках.
Хънтър пристъпи напред. Огледах трона, на който седеше Лото. Беше направен от…
О, боже, бягай колкото краката ти държат и хич не поглеждай назад — това истински кости ли бяха? Бяха странни, но със сигурност не бяха човешки. По-тънки и някак огънати и излъчваха слабо синьо сияние.
Леле.
Това бяха кости на луксианци.
Лоша работа, много лоша работа.
— Знаеш какво става горе — подхвана Хънтър, но за миг замълча. — Луксианците…
— Знам — прекъсна го Лото и сръбна от напитката си, макар да очаквах, че ще я изгълта на един дъх. — Луксианците са пристигнали. Убили са малко хора, за които пет пари не давам. Но това изобщо не обяснява защо си довел тези тук.
Хънтър понечи да отговори.
— Освен ако си ни донесъл вечеря. — Лото се усмихна и белите му, странно заострени зъби лъснаха. — Ако е така, благодаря ти от сърце.
— Не ни е довел за вечеря — рече Деймън с глас, студен като залата, и аз трепнах. — Не сме и десертът. Дойдохме тук, за да поискаме помощ за битка срещу луксианците.
Уха. Погледнах Деймън с известна гордост, задето говореше без сарказъм.
Но Лото май се задави с напитката.
— Помощ?
Край нас се разнесе смях, който накара сърцето ми да забие лудо.
— Да. — Деймън вирна брадичка и се усмихна. — Помощ. Доста лесна дума. Мога да ти я разясня, ако искаш.
Опа, говоренето без сарказъм отиде по дяволите.
Бокалът се счупи в ръката на Лото.
Парченцата звъннаха на пода, а Деймън свъси вежди.
— Жалко за красивата чаша.
Сподавих смеха си, защото бях сигурна, че ако се разсмея, току-виж наистина решили да ни хапнат за закуска.
Възцари се дълго мълчание. Усетих как арумианците се надигнаха от столовете си и ни обградиха. Хладни тръпки пропълзяха по гърба ми и отново помислих, че се задушавам.