Син мина пред мен и спря до първото стъпало към подиума.
— Какво да правим с тях? — нетърпението в гласа му ме накара да се уплаша до смърт. Той хвърли поглед към нас.
Лото се подсмихна.
— Убийте ги и тримата, нека техният бог да се оправя с тях нататък.
Седемнайсета глава
Деймън
Положението се скофти.
По-лошо не можеше да стане.
Пристъпих напред, така че Кити да остане между мен и Арчър. Ако трябва да подпаля залата, за да я измъкна оттук, така да бъде. А после какво? Мисията ни ще се провали, правителството ще пусне е-бомбите над градовете, светът ще се превърне в пустиня, в каквато не исках да живея, а най-лошото бе, че щях да изгубя сестра си. Завинаги.
Май не трябваше да се обаждам.
Лото стана и ме изгледа така, сякаш искаше да ме сдъвче и да ме изплюе.
— Май очаквахте по-различен отговор. — Той отметна глава назад и се разсмя. Няколко от арумианците край нас също се изсмяха. — Очаквали сте да ви помогнем? На луксианци, хибриди или на каквото там е онова нещо? — Той посочи Арчър. — Ако е така, или сте много нахални, или безумно глупави.
Усетих как ме обзе раздразнение и кожата ми затрептя от електричество, но знаех, че трябва да запазя самообладание, поне докато наистина ни атакуват. Колкото и да не ми харесваше, ние се нуждаехме от тях.
— Какво? — Лото слезе едно стъпало надолу, а аз застинах. — Няма ли какво да добавиш, умнико?
Присвих очи.
— Дай ми секунда. Ще измисля нещо.
Хънтър простена.
Две малки ръце ме сръчкаха отзад като предупреждение.
— Не съм очаквал да си стиснем ръцете и да запеем химн — отвърнах аз, а Лото повдигна веждите си. — Не съм очаквал да ни приветствате с добре дошли, но очаквах, че няма да се държите като кръгли идиоти.
— О, господи — измърмори Кити зад мен и заби нокти в гърба ми.
— Така няма да ги спечелиш на своя страна. — Хънтър ме погледна така, сякаш съм си загубил ума.
Брат му, Пинки или Бинки — не помнех името му — бе готов да си потърси лигавник.
Поех си дълбоко въздух.
— Нали разбирате какво ще се случи, ако луксианците превземат Земята?
На Лото явно не му пукаше.
— Нима мислиш, че ни е грижа за хората? От тях… нямаме полза.
Започнах да се съмнявам в интелигентността на вожда.
— След като подчинят човешките същества, луксианците ще тръгнат след вас. Може сега да не ги притеснявате, но и това ще стане. Някога луксианците бяха ваши господари.
— Никога не са били наши господари — изсумтя Лото.
— Така ли? — обади се и Арчър. — Защото живеете в тунелите на метрото? Просто си помислих, че трябва да го отбележа.
— Той е прав — добавих аз и се подсмихнах. — Все ще се научат как да ви победят — продължих, надявайки се поне един арумианец да прояви здрав разум. — В момента нямат представа. Но после? След като убият тук-там някой от вашите? Историята ще се повтори.
— Историята никога няма да се повтори — каза подигравателно една арумианка. — Луксианците никога вече няма да ни подчинят.
— Лесно е да го кажеш, докато се криете тук — отвърнах аз.
Пинки — май така се казваше — тръгна към мен.
— Ние не се крием.
— Точно обратното — обади се Кити, надничайки иззад рамото ми, а Лото така се втренчи в нея, че ми идеше да му изтръгна сърцето. — Като случаен наблюдател смятам, че се криете.
Хънтър стисна очи, като че изпита болка.
Лото слезе като борец тежка категория и след минута се озова пред нас. Не гледаше към мен. Свих длани в юмруци.
По-спокойно, предупреди ме Арчър.
— Ти не си случаен наблюдател — обърна се към Кити той. — Ти си курва на луксианците и се криеш зад тях.
Замръзнах.
— Какво…
— Я чакай малко. — Кити изхвърча иззад гърба ми и вдигна ръка. — Първо, не съм ничия курва. Второ, не се крия зад никого. За разлика от някои хора.
Лото наклони глава.
— И трето. Нито един от вас тук не е причинил разрушението на вашата планета, нали? Има ли сред вас някой толкова стар, че да е участвал във войната между двете раси? — Отговор не последва и тя поклати глава. — Ама че сте смешни! Всички до един!