От няколко посоки ни връхлетя студен въздух. Лошо.
— Кити…
— Затваряй си устата — сопна ми се тя, а аз ококорих очи. — Ти не си по-добър от тях.
— Какво? — възкликнах.
Клонингът на Хънтър вдигна вежди.
— Много ми се ще да чуя как ще свърши тази реч.
Разнесе се смях.
— Вие се мразите само защото сте от различни раси — изкрещя с цяло гърло Кити.
— Та те са създадени, за да ни унищожават, така че… — гласът ми секна.
— А те извършиха геноцид и поробиха народа ни — изсъска Лото като змия.
— Олеле, олеле. Хленчене. Само това чувам. — Кити вдигна ръце в отчаян жест. — Нека ви кажа няколко думи за човечеството. Откакто свят светува, хората се избиват заради религиозни и расови проблеми, причинявайки си далеч по-страшни неща от онези, които вашите народи са си причинили. И то толкова често, че учител по история не би успял да разкаже всичко в един час.
— Ето на това му се вика възхвала на човешкия род — сухо рече братът на Хънтър.
— Ти не разбираш. — За миг си помислих, че наистина ще тропне с крак. — При все че много от расите тук таят жестока вражда помежду си, когато стане напечено, хората се обединяват. Винаги. Защо? Защото знаят, че трябва да се борят заедно. А когато всичко свърши, пак се мразят. И нещата си идват на мястото.
Лото изпъна гръб и се втренчи в нея.
— Божичко! — Кити тропна с крак. — Не може ли поне веднъж да постъпите като хората?
Мълчание, а сетне Лото попита.
— Искаш от нас да забравим злините, които луксианците са ни причинили и продължават да ни причиняват?
— Не. Искам да помните, да помните всичко, което ви е било сторено, защото луксианците, които пристигнаха сега, са вашите врагове. А не Деймън или аз. Или повечето луксианци, които отдавна живеят на Земята.
Той се усмихна.
— Между тях няма разлика.
Кити поклати плава, сякаш не вярваше на ушите си.
— Нещата не са само черни или бели. И ако наистина си мислите, че не е във ваш интерес да излезете срещу атакуващите луксианци, то… ами късмет тогава.
Лото извърна очи и огледа лакеите си. За миг притихна смълчан. Настръхнах, а в следващия миг той се спусна към Кити.
Обърнах се, преминах в истинския си образ. Лото сграбчи Кити, стисна я за врата и я блъсна в стената.
Огненочервен гняв избухна в мен. Ревът, който излезе от гърлото ми, бе примитивен, животински. Втурнах се напред, но братът на Хънтър и още един арумианец хванаха ръцете ми. След секунда още един се метна на гърба ми и тримата ме повалиха на студения под. Нямаше нужда да поглеждам, за да разбера, че и Арчър е обграден.
Опитах да се измъкна, призовах Извора, но момчетата бяха доста яки — сякаш преди малко се бяха натъпкали с луксианци. Светлината запулсира във въздуха, припламна. Вдигнах глава, всичко наоколо светеше в бяло и червено.
— Как мислиш — кое ме спира да сложа край на живота ти още сега? — изръмжа Лото само на сантиметри от лицето й.
— Нищо — рече тя. — Но нима убийството ми… ще реши нещо?
— Поне ще ме развесели. — Лото се наведе напред, беше я заклещил здраво. Леко наклони глава и успях да видя как погледът му пропълзя по тялото й. — И ще ми достави удоволствие.
Избухнах.
В мен се разля чиста енергия и се взриви в светлина. Арумианецът, който се хвърли на гърба ми, отхвръкна като детска топка. Скочих и повлякох със себе си брата на Хънтър. Силата изригна във вихрена вълна и аз блъснах една в друга главите на двамата арумианци.
Строполиха се на мига.
Тръгнах напред, спрях колкото да запратя в безсъзнание един бързо трансформиращ се арумианец, а после фраснах друг под брадичката и го изстрелях в тълпата.
— Пусни я — казах аз и минах в човешкото си тяло. Изворът бучеше по ръцете ми. Сърцето ми щеше да изскочи, а подът се затресе. — Пусни я или ще срина цялото това проклето място.
Лото ме погледна през рамо.
— Виж се само, ти и твоето голямо, лошо его. Бррр.
— Още нищо не си видял — изръмжах аз. — Давам ти пет секунди да махнеш ръцете си от нея. Едно… две… четири…
Той я пусна и се обърна към мен.
— Май не знаеш да броиш.
— А на теб не ти е мил животът.
Лото ме изгледа за миг, после отметна глава и гръмко се разсмя. В това време братът на Хънтър се надигна.