— Ъ… — Хънтър се намръщи и хвърли поглед към него. Той се изправи с мъка. — Това не го очаквах.
Нито пък аз, но без да свалям очи от Лото, минах край него, ударих го по рамото и стигнах до Кити.
— Добре ли си?
— Да — тя преглътна едва, без да отделя очи от Лото. — Та той се смее…!
Втурнах се към Лото. Все още виждах всичко в бяло-червено. Канех се да забия ритник в гърдите му, но Кити ме спря.
— Харесват ми — каза Лото на Хънтър, който бе не по-малко объркан от нас. — А това е добре, защото няма да те убия, задето ги доведе тук.
Хънтър се навъси и скръсти ръце на гърдите си.
— Хубаво е да го знам.
— Пуснете онзи мутант — заповяда той на арумианците, които бяха обградили Арчър. После се изкачи до импровизирания си трон и се отпусна с арогантно спокойствие. — Добре тогава. Искате армия. Ще я имате.
Арумианците край нас се размърдаха и усетих облекчение. Трябваше да благодаря, но езикът ми не ме слушаше.
— Давам ви дума, но при едно условие — рече той и вирна брадичка.
— Казвай — измърморих.
Лото ме изгледа така, като че бях насекомо под микроскоп.
— Искам нещо дребно.
Арчър кимна, но с крайчеца на окото си зърнах как Хънтър изпъна рамене и изруга.
— Ще се нахраня с нея.
Втрещих се.
— Сигурно не съм чул добре.
— Напротив — хладно отвърна Лото. — Искам да се нахраня с енергията й. — Той кимна към Кити. Кръвта се отдръпна от лицето ми, но се вля като огнен потоп из тялото ми. — Няма да я убия. Само ще я вкуся. Веднъж-дваж. А може и три пъти.
Мина известно време, а аз все така се взирах в този кучи син, който съвсем скоро щеше да бъде мъртъв. Как бе дръзнал да поиска това? Умът ми не го побираше. Яростта се разпали в гърдите ми, превърна се в огнен ад. Погледът ми се замъгли, светът смени цветовете си.
— Не може да бъде — Хънтър поклати глава.
— Е, това е моето условие. — Лото се усмихна и гневът ми мина всякакви граници. — Или го приемете или се махате оттук.
Осемнайсета глава
Кейти
Щях да повърна.
Това… чудовище искаше да се нахрани с енергията ми? И това беше условието му? Паниката заби отровното си жило в тялото ми.
Деймън изригна. Спусна се напред, стигна първото стъпало и едва тогава Хънтър и Арчър го спряха. От устата му бликна яростна словесна атака, мощен порой ругатни, каквито дори не бях чувала.
— Ти си си изгубил шибания ум! — крещеше Деймън. Очите му бяха побелели и блестяха като диаманти. С последни сили опитваше да се измъкне от Хънтър и Арчър. — Ти, извратен кучи син!
Лото повдигна веждите си.
Тялото на Деймън запулсира, в мрака на подземния свят се разпръсна светлина.
— Забрави! Това никога няма да стане! А когато приключа с теб, няма да можеш да стъпваш на двата си крака.
Лото сви рамене и го изгледа безразлично.
— Както вече казах, или приемате…
— Ти си луд, ако мислиш, че ще припариш до нея.
Стомахът ми се преобърна, а Лото се подсмихна пренебрежително.
— Хей, ако не искаш да ми играеш по свирката, изчезвай на мига.
Деймън се хвърли напред и почти събори Арчър и Хънтър. Нова тирада изригна от устата му; сърцето ми щеше да изхвръкне.
— Това ли е условието ти? — Гласът ми бе дрезгав. — Няма да ни помогнеш, ако не изпълним твоето условие?
Той кимна. Безжизнените му очи се спряха върху ми и аз осъзнах, че няма да отстъпи. Щяхме да си тръгнем оттук, без да спечелим подкрепата на арумианците. Армията щеше да пусне е-бомбите си над цялата страна. Невинни хора, луксианци, хибриди и основи щяха да умрат. Щяхме да изгубим Ди завинаги — вероятно и тя щеше да загине.
Не биваше да позволяваме това да се случи.
Стомахът ми се сви, реалността безмилостно ме връхлетя. Трябваше да му дам каквото иска. Нямахме друг избор.
Арчър и Хънтър успяха да издърпат Деймън назад, а той гледаше с убийствен поглед водача на арумианците. Знаех, че ако се измъкне, ще се нахвърли върху него. Може би точно това целеше Лото.
А може би просто беше извратен кучи син.
Не знаех кое от двете, но това нямаше значение.
Отпуснах треперещите си ръцете до тялото.
— Деймън.
Той изобщо не ме чу — беше изцяло погълнат от арумианеца. Въздухът край него пращеше от обзелия го гняв. Дишаше учестено, беше като бомба, която ей сега ще се взриви.