— Ще ни дадете ли малко време? — попитах.
Лото махна неопределено с ръка.
— Аз разполагам с всичкото време на света. А вие? Не бих казал.
Деймън започна да се трансформира.
— Времето ти изтича, глупав кучи син…
— Деймън! — Докоснах го и той извърна рязко глава. — Трябва да…
— Нищо не трябва — изръмжа той. — Защото ей сега ще му светя маслото…
— Престани — казах аз и се вгледах в пламтящите му очи. — Трябва да поговорим.
— Няма за какво да говорим. — Извърна очи към Лото. — Освен ако искаш да чуеш какво смятам да сторя с тоя кучи син. След това ще си поговорим, колкото искаш.
От другата страна на Деймън, Арчър ме погледна право в очите. — Това е единственият ни избор.
Знам, отвърнах аз.
Тогава трябва да го накараш да приеме.
А той какво си мислеше, че правя?
— Момчета, ще ми помогнете ли да го изведем от стаята? — Ако останехме тук, Деймън щеше да направи някоя глупост.
Хънтър кимна.
— Хайде, приятел. Дай да се поразходим, за да се успокоиш.
Трябваше ни доста време да изведем Деймън в тунела, който водеше към главната зала. Арчър и Хънтър се поколебаха дали да ме оставят насаме с него — сигурно мислеха, че ще хукне обратно.
Взираше се в металната врата така, сякаш щеше да я пробие и да се нахвърли върху Лото.
Наблюдавах го как стои на няколко крачки от мен и едва диша. Очертанията на тялото му още бяха неясни. Усещах горчивия метален вкус на гнева му.
— Не мога да повярвам, че дори го предложи — рече той с глас, остър като парче стъкло.
— И аз не мога да повярвам… — Очите ни се срещнаха и аз си поех дълбоко дъх. — Но това е неговото условие.
Деймън понечи да отвърне, но замълча. После каза.
— Не ме интересува, дори да убива луксианци с едно щракване на пръсти. Няма да му позволя да се храни с теб.
— Но тогава няма да получим помощта му — внимателно казах, опитвайки се да го убедя. — Нито един арумианец няма да ни се притече на помощ.
— Не. Ме. Интересува.
— Напротив, интересува те. Знам, че те интересува. Залогът е твърде голям, за да не те интересува.
Той се изсмя в лицето ми.
— Би трябвало да ме познаваш по-добре.
— Точно защото те познавам, знам, че си ядосан…
— „Ядосан“ не е точната дума за чувствата, които изпитвам в момента — изстреля той в отговор.
— Добре. — Вдигнах ръце. — Но трябва да го склоним да ни помогне.
— Не и ако това означава, че ще трябва да изтърпиш този ужас. — Той заснова напред-назад. — Не мога да позволя да се храни с теб. Нищо на света не заслужава такава жертва. Ти нямаш представа…
— Знам какво е — напомних му аз и той трепна. За първи път го виждах толкова стреснат. — Когато ме заловиха в Маунт Уедър. Не е приятно, ще боли, но…
— Не! — изкрещя той и сви длани в юмруци. Изруга, прокара пръсти през косата си и се втренчи в мен. — Самата мисъл, че си го преживяла, а аз не съм те защитил, ме убива.
— Деймън…
— Няма да го допусна втори път. За нищо на света, дори не опитвай да ме убеждаваш.
— Тогава какво ще правим? Просто ще махнем с ръка?
— Планът ми харесва.
Изгледах го с недоумение.
— Какво толкова? Ще отидем да живеем в пещера — рече той и пак почна да обикаля. — Виж, аз съм егоист. Знаеш го. Не искам да се подлагаш на това изпитание, предпочитам да се откажем и да се махнем оттук.
— Но как ще живеем тогава?
— Не търси логика в разговора.
Обхвана ме раздразнение, застанах пред него и обхванах лицето му с длани.
— Деймън, ако не ги склоним да ни помогнат, за нас няма да има живот.
— Ще се справим. Знам, че можем.
— Деймън…
Той се отдръпна.
— Не мога дори да повярвам, че водим този разговор.
— Знам, че си разстроен.
— Нима? По-скоро обратното.
Присвих очи и скръстих ръце.
— Хайде, аз също не го искам. Мисълта, че отново ще изживея онова усещане… ме ужасява, повдига ми се, но щом настояват, трябва да го направя. Трябва да приемем.
— Не, не трябва — сопна се той.