Поех си въздух.
— Трябва. Заради сестра ти.
— Нима ще ме накараш да избирам между теб и нея? — изкрещя той с побелели от ярост очи.
— Не те карам да избираш. — Вървях подире му, докато ходеше насам-натам. — Ти сам правиш този избор. Искаш да ме предпазиш, но я обричаш на смърт.
Спря и се вторачи в мен. Помислих си, че пак ще забълва ругатни, но той затвори очи, красивото му лице се изопна, тялото му се скова.
В този миг разбрах, че съм съумяла да го накарам да се замисли, вместо да се оставя на помитащата сила на чувствата си. И продължих да го убеждавам.
— Готов ли си да я оставиш? Защото тя вероятно ще загине. Не ми е приятно да го кажа, но това е истината.
Той стисна устни и ми обърна гръб. Минаха няколко секунди.
— Той ще те докосва. Той…
— Лото няма да прави секс с мен.
Той ме погледна. Ноздрите му потрепваха.
— Ще го убия. Само като чуя името му и думата „секс“…
— Деймън.
— Какво? — Той се обърна и плъзна ръце в косата си. — Как може да искаш от мен такова нещо?
— Моля те да проумееш защо трябва да го направим, да признаеш колко голям е залогът и чий живот е заложен. Моля те да не мислиш само за мен или за себе си. Моля те…
— Молиш ме за невъзможното.
Деймън се хвърли напред и след секунда се залепих за стената; впи устни в моите. Целувката… майчице мила, целувката имаше вкус на похот и притежание, на отчаяние и гняв, ала най-силна в нея беше любовта.
От устните му се изтръгна гърлен звук, който отекна в тялото ми, не усещах нито студената стена, нито ужасната паника, която ме обзе още щом Лото постави условието си.
Деймън ме целуваше, сякаш бях негова собственост, но той вече ме притежаваше — цялата. Сърцето ми. Душата ми. Цялото ми същество.
Когато вдигна глава, дъхът му опари устните ми.
— Не мога да обещая, че ще позволя това да се случи. Не мога да обещая, че няма да се върна в онази зала и да го убия. Но си права. Нуждаем се от тях. — Беше болезнено да изрече тези думи. — Мога да обещая, че ще опитам.
Затворих очи и опрях челото си в неговото. Онова, което се канехме да направим — защото тук не ставаше дума само за моите мисли и чувства, но и за неговите — нямаше да е лесно. От всичко, през което бяхме минали, това бе най-тежкото и може би най-истинското изпитание.
Притеснението бе взело връх над разума ми. Между предстоящото мъчение — дори не исках да си помислям за него — и начина, по който Деймън се прокрадваше в голямата зала, където ни въведоха, щом приехме условието на Лото, едва не откачих.
Но Деймън постави свое условие — поиска и той да присъства. Лото се усмихна доволно. Вместо да откаже, му постла червен килим.
Арчър остана в залата и макар да знаех, че може да се грижи за себе си, се притеснявах как арумианците го гледат като вкусно предястие.
Деймън спря насред стаята, загледан яростно пред себе си. Със свито сърце проследих погледа му до огромното легло, покрито с животински кожи.
— Спалнята — рече той и изпъна рамене. — Кучият му син ще свърши тази гадост в спалнята си.
Да. В спалнята.
Помислих, че цялата тази работа има за цел да ни обърка и уплаши. Лото можеше да удовлетвори желанието си на куп други места. Потреперих, изгубила увереност, че ще съумея да посрещна това изпитание.
Но се налагаше.
И двамата трябваше да го преодолеем.
Усещах горчивина в гърлото си. Разтърсих ръце, затворих очи и се опитах да прогоня напрежението, сковало мускулите ми.
Ще се справя. Ще се справя. Ще се справя.
— Какво ти става?
Прекъснах импровизирания танц.
— Съжалявам. Нервна съм.
— Не се извинявай. — Той вдигна вежда. — Беше ми интересно.
Засмях се.
— Така ли?
— Да — кимна Деймън. Отново погледна леглото и изруга. — Кити, та това е ужасно.
— Знам — прошепнах.
Смарагдовите му очи заблестяха.
— Мислила ли си някога, че ще попаднеш на такова място, когато почука на вратата ми и поиска да те упътя?
Поклатих глава и се приближих до него.
— Не. И за миг дори. Никога не съм си представяла, че ще ми се случи нещо подобно. — Спрях и се опитах да се усмихна. — В онзи ден си мислех само за плочките на корема ти.
Деймън се изсмя гръмко.