За един кратък миг, преди да успея да мигна, луксианците изпълниха магазина. Арчър ме дръпна в края на лавицата и двамата се залепихме плътно в острите ръбове. Покрай нас се стрелна момче, чиято аленочервена коса ме порази, но след миг си дадох сметка, че това е кръв. Успя да стигне до рафтовете с шампоаните за тяло и тогава светлинният взрив го удари в гърба. Момчето се строполи неподвижно по очи, а от овъглената дупка в средата на гърба му се изви дим.
— Боже! — извиках аз и сърцето ми се сви. Арчър се взираше с широко отворени очи и издути ноздри.
— Нищо добро не ни чака.
Пристъпих към края на пътечката и надникнах зад ъгъла. Стомахът ми се обърна, щом видях жената, която преди минути бе стискала в прегръдките си малкото момиченце.
Тя стоеше пред един луксианец, вцепенена от страх. Притиснало гръб в рафтовете с книги, момиченцето се бе свило на топка, пищеше и се поклащаше напред-назад. След секунда осъзнах думата, която повтаряше отново и отново.
— Татко! Татко!
Мъжът лежеше в локва кръв в краката му.
По кожата ми с пукот пробяга електричество, блъсна се в Арчър. В това време луксианецът протегна ръка и докосна жената по слънчевия сплит.
— Какво, за бога…? — прошепнах аз.
Жената изпъна гръб, сякаш някой бе излял стомана в гръбнака й. Очите й се ококориха. От дланта на луксианеца бликна трепкаща бяла светлина и плисна върху жената като водопад. Щом достигна острите токчета на обувките й, светлината се просмука в пода и угасна. Внезапно главата на жената отхвръкна назад, устата й се отвори в ням вик. Вените й светнаха отвътре — ярка бяла мрежа по челото, която изпълни очите й и се спусна по бузите и врата й.
Какво ставаше? Луксианецът се отдръпна от ужасено разтреперилата се жена и аз усетих как Арчър се притисна в мен. Светлината във вените взе да гасне, цветът на кожата й избледня, докато блясъкът, който обгръщаше луксианеца запулсира ритмично. След това всичко се случи за секунди — кожата на жената се съсухри, набръчка се, сякаш остаряваше с десетилетия, а в същото време луксианецът се сви, заогъва се. С посивяла кожа и неразпознаваеми черти, жената се нагъна като лист хартия и рухна на парчета, като че цялата й жизнена сила бе изсмукана от нея.
Луксианецът изтегли обратно светлината си и разкри новия си образ, който досущ приличаше на жената — същия цвят на кожата, същия малък нос. Светло кестенявата коса се спускаше над голите рамене, но очите… очите имаха неестествен, яркосин цвят и приличаха на два шлифовани сапфира, вградени в лицето. Същите очи като на Ашли и Андрю.
Асимилират ДНК. — Гласът на Арчър се понесе сред мислите ми. — И то бързо. Никога не съм виждал някой да прави такова нещо, дори не знаех, че е възможно. — В тона му се долавяше смущение, но и възхищение.
Сцената приличаше на „Нашествието на похитителите на тела“, но във версията на луксианците. Краят бе смъртоносен за хората, а подобни епизоди се разиграваха из целия супермаркет. Навсякъде по пода рухваха тела.
— Трябва да си обираме крушите. — Арчър ме стисна за ръката и ме дръпна до себе си. — На минутата.
— Не! — Опитах се да забия пети в пода. — Трябва…
— Трябва да си плюем на петите и да се омитаме оттук. — Той ме повлече след себе си покрай рафта и отново ме дръпна, така че плътно се притиснах до него. Поведе ме по пътечката, но аз се съпротивлявах.
— Можем да помогнем на хората.
— Не можем — скръцна той със зъби.
— Ти си основа — сопнах му се аз. — Бебе, родено от епруветка, за да сритва задниците на извънземните, а не да…
— Бягам? Да, точно така. Все едно дали съм основа или не, тук има десетки силни, могъщи луксианци. — Той ме бутна покрай рафтовете с паста за зъби. В ръката си още носеше кошницата с лекарствата, за които аз вече бях забравила. — Нима току-що не видя какво могат да направят луксианците?
Ударих го в корема, изблъсках го назад и се отскубнах от хватката му.
— Те избиват хора! Можем да им помогнем.
Арчър пристъпи напред, а лицето му се изкриви от ярост.
— Тук не е имало нито един луксианец, който може да усвои нечия ДНК по този начин. Тези са по-силни. Трябва да се махаме оттук, да се върнем в бунгалото, а после да…
Писък ме накара да се обърна рязко назад. От края на пътечката видях, че луксианецът, който бе приел образа на жената, сега се взираше в момиченцето, извил устни в насмешлива усмивка.