— А също и че си много буен.
На устните му се появи цинична усмивка.
— Съжаляваш ли?
— За какво да съжалявам?
— Ами за всичко — отвърна с нисък глас. — За нас.
— Моля? — Притиснах длани до гърдите му. — Не. Никога.
— Наистина ли? — Тонът му беше ироничен. — Сигурен съм, че е имало моменти, в които си съжалявала, че кракът ти е стъпил в Западна Вирджиния.
— Понякога животът ми беше наистина ужасен. Но за нас двамата не съжалявам. — Вкопчих пръсти в ризата му. — Не бих могла, защото те обичам. А любовта… върви ръка за ръка и с лошото, и с доброто. Нали така? Мама например не е искала да преживее мъката от смъртта на баща ми, но не съжалява, че го е обичала.
Деймън ме целуна нежно.
— Често съм показвал, че не те заслужавам, особено в началото, но знай, че ще ти се отблагодаря.
— Ти вече го направи. — Целунах го. — И то неведнъж.
В този момент тежката врата се отвори и се блъсна с тъп звук в стената. Обърнах се, както бях в прегръдките на Деймън. Лото ме изгледа злобно. Кожените му панталони висяха под корема му. Беше гол до кръста. Но не беше само това. Когато мина край нас, видях онова, което споменаха Хънтър и Лор.
Опал.
Скъпоценните камъни блестяха по гръбнака му. Наистина бяха зашити в кожата му… Откачалка.
— О, боже — стиснах очи аз.
— Да не би да си изгубил ризата си? — попита Деймън и здраво ме стисна в прегръдките си.
— Не — засмя се Лото.
— Тогава защо си я свалил, щом ще ядеш? — При все че Деймън говореше спокойно, знаех, че всеки момент ще се превърне в извънземен терминатор.
— Е, може да се изцапам — отвърна Лото безгрижно. — Не искам да си съсипя любимата риза.
От Деймън се разнесе топлина. Лото прекоси стаята и се хвърли на леглото. Смигна ни и потупа мястото до себе си.
— Да започваме.
Стоях като закована.
— Аз…
Деймън ме притискаше в стоманени окови.
— Не, така не може.
— Но аз така искам — измърка Лото и подпря глава на ръката си. — Така ще ми е по-удобно.
Щях да повърна.
— Минаваш всякакви граници — предупреди го Деймън.
— Дори не съм започнал. Изобщо не знаеш докъде мога да стигна. — Белезникавите му очи светнаха. — Даже не става дума за мен, а по-скоро докъде сте готови вие да стигнете, за да получите помощта ми.
Нечовешко ръмжене отекна дълбоко в Деймън. Опитах да си поема въздух, но буца заседна в гърлото ми.
— Нямам нужда от теб — рече той с игрива усмивка. — Не съм дошъл за услуга. Щом не искаш да го направим по моя начин — добре. Друг начин няма. Тъй че можеш да си вземеш ши…
— Не! — Извиках. — Ще го направим.
— В никакъв случай — възрази Деймън.
Лото ни погледна учуден.
— Обърквате ме.
Погледнах Деймън в очите.
— Ти обеща да опитаме.
— Обещах. — Той се взираше над мен с побелели зеници. — И опитах. Той се държи безобразно…
— Нищо още не е станало — прекъснах го, опитвайки се да го вразумя. — Не сме опитали. — Щеше ми се Лото да не се подсмихва, защото ме дразнеше.
— Моля те! — Обхванах лицето на Деймън и го заставих да ме погледне. В думите си опитах да вложа всичко, което зависеше от изпълняване условието на Лото. — Трябва да го направим!
Деймън затвори очи. Минаха секунди, после той каза с глас, който разкъса сърцето ми. Изрече една дума.
— Върви.
Въздъхнах. Опитах се да отстъпя назад, но той ме стискаше ожесточено. Нежно хванах ръцете му и използвах цялата си сила, за да го накарам да ме пусне.
И той ме пусна. Топлина лумна от него, беше вбесен. Гняв и омраза се надигнаха у мен. С насълзени очи се обърнах и пристъпих към Лото.
Трябваше да го направя.
Ще има болка — много болка. Ще има погнуса. С усилие на волята пристъпвах към леглото. В това време ярка бяла светлина озари стаята — Деймън бе преминал в истинското си тяло.
Кити…
Едва си поех дъх и седнах на леглото. Ръцете ми трепереха неудържимо — дори не чувствах пръстите си. Беше ужасно.
Лото се пресегна и докосна лицето ми. Не смеех да мръдна. Пръстите му бяха ледени. Той се надигна, приближи се до мен и аз изтръпнах. Плъзна пръсти по шията ми. Връхлетя ме погнуса, после страх. Лото дори не ме поглеждаше. Бе приковал очи в Деймън и се подсмихваше подигравателно.