Съжалявам. — Думите се забиха в съзнанието ми. — Не мога да го допусна.
Напрегнах се в очакване да се случи най-лошото. Така и стана. Деймън се хвърли към нас, озарен от светлина.
Стана много бързо.
Той ме издърпа от леглото, от студа, който сковаваше костите ми, и се надвеси над Лото. Обзе ме ужас, когато разбрах, че всъщност Лото го държи, без дори да го докосва. Зад мен се надигна ураган и запрати косата в лицето ми. Арумианецът бе като вакуум, който засмукваше всичко.
Неочаквано Деймън отлетя към стената и сякаш се закова за нея на сантиметри от пода. Лото застана до леглото.
Не можех да допусна да нарани Деймън, но се нуждаехме от помощта му.
— Спри! — изкрещях аз и се спуснах напред, без да мисля.
Лото ме погледна озадачен, а сетне се ухили, показвайки хищните си зъби. Изпънах рамене.
Ала той не помръдна. Вместо това… се пльосна по гръб на леглото и се разкикоти. Силата, която притискаше Деймън към стената отслабна и той бавно се спусна на пода.
След минута стоеше на крачка от леглото в истинското си тяло. Но какво, за бога, ставаше?
Лото се смееше неудържимо. Смехът му отекваше в стените. Отстъпих назад и отидох при Деймън. Той отново се върна в човешкия си образ. Нищо не разбирах. Не можех да осмисля ситуацията.
Най-сетне Лото се успокои и бавно пристъпи към нас.
— Страхотни сте. — Той плесна с ръце. — Без майтап.
— Какво искаш да кажеш? — попита Деймън.
Широка усмивка цъфна на лицето на Лото и той ми се видя… нормален, макар все още да всяваше страх.
— Май бяхте готови на всичко.
Примигнах.
— Мамка му, ти бе готова да си хапна от теб. — Той вдигна ръце над главата си и се протегна. — Нима мислите, че се храня с хибриди? Ям единствено първокласни луксианци. И то определен вид. Обикновено такива, които не искат да ги изям, вършат работа.
Примигнах отново.
— Какво, по дяволите, говориш? — избухна Деймън.
Лото отметна глава назад и пак се разсмя, а ние… зачакахме.
— Исках само да видя докъде сте готови да стигнете.
Ококорих очи.
— Чакай малко. Нима изобщо не си възнамерявал да се храниш с мен?
— Не ме разбирай погрешно, съкровище. Сладка си, но не си моят тип.
Много мило.
— И ако не се бяхме съгласили, нямаше да ни помогнеш.
— Да. — Той сви рамене, отиде до масата и взе бутилка уиски. Отпи и се обърна към нас.
Боже, нима ни прекара през тази преса само за да ни уплаши? Изведнъж се почувствах страшно изморена, щеше ми се да се сгуша някъде и да не помръдна.
— Как ми се иска да ти прасна един — рече Деймън. — И не само един.
Лото вдигна рамене.
— Не си единственият. Добрата новина е, че двамата сте готови на всичко. Това е за уважение. Получавате армия арумианци.
Не знаех какво да кажа. Отпуснах рамене. У мен бушуваха чувства и не знаех на кой свят се намирам.
Лото грабна две чаши от масата, напълни ги и ни ги подаде.
— Да вдигнем наздравица — рече той и ни погледна с ледените си очи. — За едно невъзможно и краткотрайно приятелство.
Деветнайсета глава
Деймън
Трябваше да употребя цялата си воля, за да не забия крак в мутрата на Лото. Арумианецът беше напълно смахнат. Трябваше да го заключат в стая с метални копия по стените, за да се наниже на някое от тях и да умре.
Жадувах да го цапардосам.
Ала не бях глупак. Хънтър и брат му хич не се шегуваха за могъщата сила на Лото. А от онова, което ми показа в спалнята, разбрах, че може много повече и ако се спуснехме в битка, тя щеше да завърши катастрофално за нас.
Седяхме в малка стая, която сякаш бе издълбана в земята. Вътре миришеше на плесен, а факлите по стените хвърляха слаба светлина.
Кити седеше в скута ми, разтривах раменете и врата й. Не беше обелила и дума, откакто напуснахме спалнята на Лото и аз знаех, че иска час по-скоро да се махнем оттук.
Аз също.
— Ще ми трябват ден-два да събера войниците. — Лото беше минал на водка и откакто се преместихме в тази стая, изпи половин бутилка. Чудех се дали арумианците се напиват. — Някои от момчетата са навън и ги търсят.
Хънтър стоеше до вратата. Беше спокоен, но остротата в погледа му издаваше, че е готов да скочи на мига.