— Колко време са ви дали?
Обяснихме, че правителството е готово всеки момент да пусне е-бомбите.
— Имаме време — отвърна Арчър, който седеше на висок стол до нас. — Четири-пет дни, но колкото по-скоро тръгнем срещу тях, толкова по-добре.
— Разбирам… — Лото отпи от бутилката. — Боите се, че нямат търпение да дръпнат спусъка, а?
Арчър кимна и изгледа водача на арумианците.
— Както казах, трябват ни два дни. Кажете на вашите човешки господари, че ще бъдем там.
Човешки господари? Това пък какво беше?
Лото се намръщи и хвърли поглед към полупразното шише.
— Та къде, казвате, отиваме?
Кити въздъхна.
— Точно сега трябва да бъдете в Маунт Уедър, Вирджиния — обясни Арчър. За сетен път. — Ако това не стане…
— Вие ще се обадите. — Лото потупа задния джоб на кожените си панталони. Още не си бе облякъл ризата. — Разбрах. — Допи водката и захвърли бутилката на пода. Стъклото се разби на парчета. Лото се усмихна. — Имате думата ми, че ще бъдем на уреченото място. Това са неща, с които не се шегувам.
Стрелнах поглед към Хънтър и той кимна.
— Нито аз, нито моята раса ще изтървем шанса да си върнем за миналото, пък и да се нахраним добре. — Лото посочи вратата. — Беше ми приятно да си побъбря с вас и скоро пак ще се видим, но вече трябва да си вървите. Не сте добре дошли тук. И за теб се отнася — обърна се той към Хънтър.
Хънтър дори не си направи труда да прикрие усмивката си.
— Ще държим връзка — каза той.
Кити стана и аз я последвах. Горях от желание да се омитаме по-скоро, но когато минавахме край Лото, той неочаквано се изпречи на пътя й. Понечих да я дръпна, но той се оказа по-бърз.
— Ти си по-смела от всички мъже тук — каза Лото на сантиметри от лицето й. — Харесваш ми. Бих те задържал, ако не беше мутант. Сигурно си доволна.
И тогава я целуна. Целуна я в устата, копелето мръсно.
Преди тя или аз да реагираме. Лото сякаш се изпари.
— Ще го убия — заклех се и усетих как Изворът изпращя по кожата ми.
Кити се отдръпна от мен, лицето й пребледня, устните й посиняха, сякаш бе яла син сладолед. Обърна се към Хънтър и Арчър.
— Искам веднага да се махаме оттук.
Хънтър погледна Арчър.
— Добра идея, пък и пътуването ни дотук не бива да отиде на вятъра.
Час по-късно излязохме на повърхността. Беше призори на следващата сутрин, а аз все още се тресях от ярост.
— Елате с мен у Лор, ако искате да починете няколко часа — предложи Хънтър. — Ще дремнете. Ще хапнете.
Щом Кити се качи в експлоръра, хвърлих поглед към Арчър. Щеше да е добре да си починем, преди отново да поемем на път. Кити мълча през цялото време, докато вървяхме през подземните тунели. Знаех, че е капнала от умора. И разстроена.
Какво ще кажеш? — попитах Арчър.
Той отвори предната врата. — Може да пийнем по нещо, пък и Лор и Хънтър ми изглеждат добри… хора, но бъди нащрек. Кити още не иска да се връща в базата.
Вдигнах вежди и погледнах към задната седалка. Тя се бореше с колана. Усмихнах се, отместих нежно пръстите й и я закопчах. — Какво има?
Иска да се прибере вкъщи. Иска да види майка си. През последния час само за това мисли.
Въздъхнах. Сърце не ми даваше да отворя въпрос за това. Беше рисковано да отиде при майка си точно сега.
— Благодаря за поканата — обърна се Арчър към арумианеца. — Приемаме.
Хънтър му каза набързо адреса, после се превърна в сянка и отпраши. Арчър седна зад волана, а аз се настаних отзад. Извади телефона си от жабката и докосна екрана. Намръщи се.
— Какво става?
Той поклати глава.
— Пропуснал съм обаждане от Люк. Ще проверя какво става, но сигурно няма търпение да научи как е минала срещата с арумианеца. — Намести се на седалката и заслуша гласовото съобщение. В мига, в който ме погледна, разбрах, че новините не са добри. Когато свали телефона, лицето му помръкна. — Люк казва… че Нанси е изчезнала.
— Какво? — Кити вдигна брадичка.
— Не знам. Трябва да му се обадя — отвърна Арчър.
Звънна му и накратко му разказа как е минала срещата с Лото и че сме получили обещанието му, но явно бе разтревожен от изчезването на Нанси.
Арчър пусна телефона в скута си и каза.