— Така, по всичко личи, че Нанси е изчезнала. За последен път са я видели в базата малко след като потеглихме. Люк и генерал Итън нямат представа къде е.
Кити ме погледна.
— Но какво означава това?
— Не знам — призна основата. — Люк мисли, че може би е тръгнала към мястото, където са скрити онези деца. Затова е пратил хора да го държат под око, но с Нанси… човек никога не знае.
Вярно. Не знаех какво да мисля. Ако всичко минеше гладко с арумианците и успеехме да се справим с нападателите, изчезването на Нанси не вещаеше нищо добро. Не можех да живея спокойно и всеки ден да се питам къде е и дали, когато най-малко очакваме, няма да се появи отнякъде.
— Това не е най-тревожното в момента — каза Арчър и погледна Кити. — Има по-важни неща.
Това също беше вярно.
— Люк ще я намери — обадих се аз и трябваше да вярвам в това. Но докато помагах на Кити да се излегне на седалката, не спирах да мисля за Нанси Хъшър. Дали наистина е решила да си върне хлапетата? Ако знаех нещо за нея, то бе, че е способна на всичко.
Приведох се и лекичко целунах Кити по бузата.
— Хайде, поспи.
— Не така властно. — Тя се усмихна вяло.
— Добре. — Арчър настъпи газта, а аз опитах отново. — Дремни си.
Повдигна веждите си.
— Пак е същото.
Засмях се. Отместих нежно косата от лицето й и я прибрах зад ухото.
— Заспивай.
— Изобщо не схващаш какво е да си властен. — Но затвори очи и бих се обзаложил, че още докато Арчър се мъчеше да излезе от проклетото летище, тя вече се бе унесла.
Лор живееше в покрайнините на Атланта и въпреки слабото движение доста време пътувахме дотам. Облегнах глава назад и затворих очи. Арчър мълчеше, а аз си играех с косата на Кити.
Нанси беше на свобода и един бог само знаеше какво крои, а Кити… Кити искаше да се прибере вкъщи и да види майка си.
По дяволите.
Разбирах защо и не исках да разбия сърцето й. Но точно сега не биваше да рискуваме. Най-разумно беше да се приберем в базата и да оставим арумианците да си свършат работата. Особено след като Нанси бе изчезнала.
Тази възможност обаче не ми харесваше. В базата нямах възможност да контролирам нещата, оставях Ди на… произвола на съдбата, която можеше да я отведе в лапите на хиляди изгладнели арумианци.
Боже, не бях способен да я изоставя.
Но как да я намеря? Тръгнех ли да я търся, значеше да се озова в центъра на опасността, а това не беше просто риск. Щеше да е самоубийство. И как да кажа на Кити, че не исках да се прибира в Питърсбърг?
Ад под небето.
Експлорърът намали и аз се размърдах. Завихме по тясна отбивка, която не се виждаше от пътя. Огледах се, докато бавно се придвижвахме по дългата алея. Пред погледа ни изникна просторна къща.
Поршето на Хънтър бе паркирано пред гаража. Обширната предна веранда тънеше в цветя и увивни растения.
Къщата бе огромна, приветлива. Очаквах да се озовем в някоя дупка, но беше точно обратното.
Арчър изключи двигателя. Кити се изправи и отметна косата си. Зяпна от почуда, щом надникна през прозореца. Явно и тя не беше очаквала нещо толкова приятно.
Прегърнах я и заедно се качихме по стълбите към верандата. Навсякъде се носеше аромат на цветя — сякаш самата къща бе едно гигантско цвете.
Вратата се отвори и на прага се показа Лор. Примижа от слънчевите лъчи, които се процеждаха през верандата.
— Влизайте.
Поколебах се. Първо ми се наложи да вляза в леговището на арумианците, а сега щях да отседна в къщата на арумианец, която сякаш се бе появила от корицата на „Добрите къщи и градини“.
Вече нищо не разбирах.
Арчър пръв прекрачи прага, а след него влязохме и ние с Кити. Лор затвори вратата и ни въведе в хола.
Серина стоеше в средата на помещението и се взираше в лист хартия.
— Това ли е всичко, което ще ни трябва?
Лор хвърли поглед на листчето и кимна.
— Идеално.
— Ние ще отидем да купим нещо за хапване — обяви Серина и се усмихна. — Лор е в настроение да готви и повярвайте ми, ще си оближете пръстите.
Повдигнах вежди.
— Той… готви?
Арумианецът мина край мен и хвърли ключовете на Хънтър, който се появи сякаш от нищото.
— Освен това умея да меся. Аз съм нещо като кулинар готвач — е, стига да не съм тръгнал да убивам невинни бебета луксианци.