Не знаех какво да отговоря на този цинизъм.
Серина се приближи и аз усетих как Хънтър също я последва, сякаш нямаше доверие да остави жената близо до нас. Явно бяхме сменили ролите си и чувството беше… странно.
— На втория етаж има две бани, които никой не използва. Оставих там шампоан, сапун и чисти кърпи.
— Благодаря ти — й каза Кити с усмивка, после хвърли поглед към Лор, а сетне и към Хънтър. — Благодаря ви, че ни приютихте и че ни помогнахте.
Лор сви рамене.
Хънтър сви рамене.
Всички свиха рамене.
Серина се усмихна ведро.
— Няма защо. Радвам се, че можем да ви помогнем. Време е да започнем да работим заедно.
Хънтър се загледа в тавана.
Лор взе да се рови в саксията на едно голямо растение, което приличаше на палма.
— Е, добре. — Серина плесна с ръце. — Ние тръгваме.
— Няма да се бавим повече от час — рече Лор и по някаква причина това прозвуча като предупреждение. Че какво можехме да сторим? Да пренаредим цветята?
Те излязоха и тримата останахме сами в къщата. Арчър пръв изрече онова, което всички си мислехме.
— Не мога да повярвам, че ни оставиха тук.
Ухилих се.
— Ще ми се да пренаредим стаите. — Огледах красиво подредения хол. — Струва ми се, че Лор ще оцени усилията ни.
— Недей — рече Кити и присви очи. — Арумианците и луксианците са НДВ, но тези постъпиха мило.
— НДВ? — скъсих вежди аз.
— Най-Добри Врагове — отвърна тя и сви рамене. — Както и да е, да се държим и ние мило с тях. Ще ни бъде по-приятно.
— Особено ако никой от тях не се хвърли да те целува — подметна Арчър.
Кити прибра косата си на опашка, погледна го укорително, а от мен заструи огнена топлина.
— Трябва ли да ми напомняш?
Той се ухили, а аз исках да го цапардосам. Обзе ме гняв и бях готов да натроша нещо, проклетата основа се държеше безсрамно.
— Отивам да внеса багажа — предложи той.
Изгледах го кръвнишки.
— Да, така ще е най-добре.
Той излезе от стаята, а Кити дойде при мен. Без да каже дума, сложи ръце на гърдите ми, протегна се и ме целуна нежно. Яростта ми се изпари на мига.
Притиснах се до нея, вплетох пръсти в косата й, а тя отново ме целуна. Вкусът й отново ме отнесе; захапах леко долната й устна и тя простена.
Арчър се покашля.
— Ама вие пак ли?
Бавно се отдръпнах и го изгледах свирепо. Тя притисна лице до гърдите ми.
— Няма ли къде да идеш?
— Ами не знам. А вие? Какво ще кажете за една от спалните горе? Имат си врати и всичко останало? Хей! Това би било…
С Арчър го усетихме едновременно. Сетивата ми се изостриха и ме обзе странно чувство. Отдръпнах се от Кити и изругах тихо.
— Какво има? — попита тя.
Арчър се обърна към вратата и пусна саковете.
— Тук има луксианци.
— Не — възкликна тя и си пое дъх. — Дали са дружелюбни…
Големият прозорец на хола се пръсна. Парченцата стъкло и пластмаса се превърнаха в малки, но убийствени снаряди. Кити се наведе, вдигна ръце, за да предпази лицето си, а аз минах напред и призовах Извора, за да отблъсна взрива от остри парчета.
Падаха на сантиметри от нас.
— Мисля, че това е отговорът, Кити.
Тя се надигна със стиснати юмруци.
— По дяволите. Исках само да си взема душ, да дремна и да хапна нещо!
Арчър плъзна поглед към нея.
— Е, струва ми се, че това…
През прозореца влезе луксианец — неясен силует от ярка светлина. Аз се втурнах напред, блъснах се в него и в същото време се трансформирах. Двамата се стоварихме в едно кресло. Краката му поддадоха под тежестта ни. Разкъсахме облегалката и пълнежът се разлетя във въздуха. Палмата също бе пометена.
Паднахме на пода. Аз се отдръпнах назад и ударих луксианеца в гърдите, отприщих Извора с мощен удар в сърцето на кучия син, изпичайки го отвътре.
Светлината отслабна, а аз станах и се обърнах. Колко са?
Не знам. Кити пое към антрето.
Върнах се в човешкото си тяло и я настигнах. В следващата секунда външната врата излетя от пантите и се заби в отсрещната стена.
Разбрах, преди да погледна.
На прага в човешкия си облик стоеше сестра ми. Огледа ни и се усмихна зловещо.
— Пипнах ви.