Тръгнах към нея, но спрях. Обърнах поглед към сестра си. Беше се обърнала на една страна и се бе свила на кравай. Воят… воят идваше от нея.
— Ди? — Гласът ми изневери.
— Съжалявам — рече тя. Беше проснала ръце над главата си. — Толкова много съжалявам. — Не спираше да повтаря между риданията.
Приближих се. При всяка крачка стъклата хрущяха под краката ми. Коленичих до нея и нежно докоснах с ръка рамото, което се тресеше от плач.
— Ди, ти ли си?
Тя хлипаше безутешно, а в съзнанието ми се блъскаха мисли, несвързани, неизречени думи, чието значение не можех да сбъркам.
Незнайно как връзката с луксианците бе прекъсната. Не го проумявах, но това нямаше значение.
Вдигнах я, облегнах се назад и я притеглих към себе си, а тя се сгуши в мен, както правеше като малка. Държах я в прегръдките си и внимателно махах парчетата стъкло, които се бяха забили в косата и дрехите й.
— Божичко, Ди… — Притиснах я по-силно. — За малко не ме уби, знаеш ли?
Тя трепереше и стискаше до болка ръката ми.
— Не знам какво стана. Те се появиха и аз мислех само за това, което искаха.
— Знам. — Затворих очи и я погалих по гърба. — Всичко е наред. Всичко е наред.
Ди не ме чуваше.
— Ти не знаеш какви неща извърших, нито какво минаваше през ума ми; причиняваха на хората ужасни неща, а аз подкрепях безобразията им.
Всъщност, знаех. Или поне донякъде, когато бях край нея. Видях я да върши какво ли не и се опитвах да не забелязвам, защото знаех, че не тя е виновна.
Повтарях, че вече няма значение, че вече всичко е в миналото. Тя плачеше, смяташе, че е зла и жестока, измъчваше я чувство за вина.
— Те са виновни, а не ти. Ако някога си ми вярвала, повярвай ми и сега. — Не спирах да я прегръщам, да говоря, опитвайки се да я утеша. — Не си зла и никога не си била.
Дълго стояхме сред изпочупените вещи. В стаята притъмня. Най-сетне Ди се успокои.
— Кити беше — каза тя. — Кити прекъсна връзката. Исках да я убия. О, боже. Деймън, наистина исках да я убия…
— И после?
— Докато се биехме, тя ме накара да си спомня какво е било… преди те да се появят. — Ди се отдръпна. Миглите й бяха мокри от сълзи. — Припомни ми Адам. — Дъхът й секна, когато изрече името му. — Говореше за него и аз си спомних не само болката и гнева. Изведнъж се вгледах в нея и спрях да ги чувам. Мислите ми… отново бяха само мои.
Затворих очи за миг и си обещах да благодаря на Кити.
Когато се уверих, че Ди е добре и не е сериозно наранена, се огледах наоколо. Арчър и Кити бяха излезли, без да разбера. Помогнах й да стане на крака.
— Как си?
Ди избърса сълзите и кръвта — яркочервена кръв, която не беше нейната. Сърцето ми затуптя лудо.
— Добре съм, но Кити… Бихме се ожесточено. Боже, сигурно сега ме мрази.
— Не, не те мрази. Иначе нямаше да ти помогне. Кити те обича като сестра. Ди. Всъщност вече ти е като сестра.
Ди ме погледна и сбърчи носле.
— Звучи странно, като знам в какви отношения сте двамата.
Засмях се. Беше хубаво да бъда отново до сестра си и да се смеем заедно.
— С Кити се оженихме.
Ди се втрещи.
— Какво?
— Е, не съвсем, защото използвахме фалшивите си лични карти. — Тя ме фрасна по ръката. — Какво беше това?
— Оженили сте се, без да ми кажете? — Тропна с крак, а в очите й блеснаха огнени искри. — Не биваше да го правите! Трябваше да присъствам! — Тя се завъртя. — Къде е Кити? Ще я набия още веднъж.
— Уха! — Засмях се я хванах за ръка. — Почакай, докато се уверим, че е добре.
— Да, така е по-разумно. — Тя се хвърли на врата ми и ме притисна до себе си. Устните й трепнаха и се разтвориха в лека усмивка, не онази студената, от която потръпвах.
— Това е прекрасно — прошепна и се отдръпна. — Много се радвам за вас, за нея. Но пак ще я набия. След като се уверим, че е добре. О, боже. — Лицето й помръкна. — Ами ако тя…?
— Всичко ще бъде наред — отвърнах и двамата се запътихме към хола.
Арчър стоеше с широко отворени очи, блед като платно. Бе разтърсен из основи. За пръв път го виждах толкова мрачен и унил.
— Тя е отвън — измърмори той. Втренчи поглед в Ди, която също го зяпаше. Приличаха на хора, които се срещат за пръв път в живота си. По дяволите. — Добре е.