— Върви при нея — каза Ди.
Явно бе забравила намеренията си. Сдържах се да предупредя Арчър да… ами да внимава, но на излизане се обърнах и като ги видях заедно кръвта закипя във вените ми.
Двамата стояха, допрели пръстите на краката си. Арчър я галеше по лицето и се взираше в очите й. Трогателен миг. Още малко щях да се отдам на любовни сонети. Както и да е, разбрах едно — Ди се нуждаеше от Арчър и нямах право да й го отнема. Та нали и аз имах своята Кити?
Въздъхнах и се отправих към входната врата, но когато я видях, се хванах за главата. Лор и Хънтър здравата щяха да се ядосат.
Кити седеше на най-горното стъпало. Застанах пред нея и тя бавно вдигна глава. Сивите й очи срещнаха моите, сърцето ми се сви от мъка.
— Тя е добре. — Това не беше въпрос.
Кимнах и клекнах до нея.
— Благодарение на теб.
Тя поклати глава.
— Така е. Разказа ми какво си направила. Кити, могла е да те убие.
— Знам, но… не исках ти да се биеш с нея, да правиш невъзможен избор и цял живот да съжаляваш, ако…
Обичах я повече, отколкото смятах, че е възможно. Сложих ръце на колената й, приведох се и притиснах устни към челото й.
— Благодаря ти. Може би само благодаря не е достатъчно, но засега е най-доброто.
— Няма нужда да ми благодариш. — Кити опря челото си в моето и прошепна: — Обичам те.
Седнах до нея. Щеше ми се да я прегърна, но се въздържах, защото знаех, че я боли.
— Къде?
Тя разбра какво питам.
— Добре съм, нищо ми няма.
— Хайде, виждам, че те боли. Ще те излекувам. Не се противи.
Тя ме изгледа, сетне ми се изплези. Разсмях се.
— Навсякъде, особено в ребрата. Тя ме метна през стената.
Гневът ми припламна, но знаех, че Ди не е била на себе си, така че се въздържах. Докоснах я внимателно и започнах да я лекувам.
— Трябва да те възстановя напълно, защото Ди иска да те набие още веднъж.
Кити се сепна.
— Защо?
— Спокойно. Казах й, че сме се оженили. Тя се радва, ядоса се, само че не сме я поканили.
— О! — Кити се разсмя, но болката я прониза. — Зарадва се, така ли? Значи няма нищо против?
— Разбира се. — Топлината ми проникна в тялото на Кити. Тя затвори очи и отпусна глава на рамото ми. Харесваше ми да стоим така. Караше ме да се чувствам жив и приятно замаян. — Всъщност тръпнеше от вълнение, но само да разбере, че ще правим голяма сватба, боят няма да ти се размине.
Тя се засмя тихо. Вдигнах ръка и взех в длани лицето й. Скоро от синините нямаше и помен.
— Сега е с Арчър вътре.
— Той е добро момче — въздъхна Кити.
— Арчър е основа.
Тя завъртя очи.
— Може да е основа, но я обича, Деймън. През цялото време се тревожеше за нея.
Хм.
— Знаеш, че ще се грижи за нея. И ще се отнася добре с нея, така че…
— Няма да се меся. Знам, че Ди се нуждае от него, особено сега… Е, много й се събра.
Кити ме погледна и се усмихна. Кръвта по брадичката й не я загрозяваше. Прокарах палец по засъхналата струйка и я изтрих.
— Деймън, гордея се с теб.
— Не се хаби, изобщо не го харесвам.
— А знаеш ли какво си мисля? — Тя сниши глас, сякаш ми прошепваше тайна. — Мисля си, че харесваш Арчър, но просто не искаш да си признаеш. Скоро ще станете добри приятели.
— Как ли пък не — изсумтях аз.
Кити отново се засмя. После настана мълчание. Огледах лицето й, исках да я целуна, но хрущенето на гуми по алеята ме възпря. Беше колата на Лор.
— Леле — измърморих аз. Кити изпъна гръб.
— Съсипахме му къщата.
— Не беше по наша вина. Той ще разбере — казах и слязох по стълбите. Исках да съм готов за реакцията му.
Лор паркира до експлоръра. Хънтър и Серина слязоха с торби в ръка. Заобиколиха верандата и щом видяха вратата, спряха на място.
Хънтър ме изгледа.
— Какво е това?
— Ами… — подех бавно.
Хънтър въздъхна и се обърна към брат си. Лор вече бе видял зеещия вход и изпотрошените прозорци, но стоеше като закован.
— Имахме проблем — подхвана Кити.
— Какво сте направили с къщата ми? — попита Лор. — Оставихме ви сами за час. Само за един час.
Ако си мислеше, че това е всичко, грешеше. И през ум не му минаваше какво го чака вътре. В следващия момент той се втурна по стъпалата. Прегърнах Кити през кръста и го последвахме.