Не, за нищо на света нямаше да оставя детето. Нямах представа какво се канеше да прави луксианецът, но бях сигурна, че каквото и да е не включва изпробване на майчинските му инстинкти. Хвърлих поглед на Арчър, а той изруга под нос.
— Кейти — изръмжа и пусна кошницата. — Недей.
Твърде късно. Свих в съседната пътечка и размахвайки бързо ръце, хукнах колкото ме държаха краката към предната част на магазина. Тъкмо достигнах рафтовете с книги с меки корици и оглушителният тътен отново проехтя. Паркингът се озари от пристигането на нови луксианци, а гърмежите все така кънтяха, и пак, и пак, докато ми се стори, че сърцето ми ще се пръсне.
Рязко спрях и излязох на пътечката.
Луксианецът стоеше замръзнал на място пред малкото момиченце, сетне обърна глава към мен. Впи ярките си очи в моите. Разтвори алените си устни. Погледът му беше така студен, сякаш температурата бе паднала под нулата. В него нямаше човещина, нито намек за състрадание, а единствено хладна пресметливост.
В този кратък миг, в който се взирахме един в друг, аз осъзнах, че това е началото, но също и краят. Луксианците нападаха Земята.
Преглътнах вледеняващия ужас, хвърлих се напред и сграбчих момиченцето откъм гърба. Писъците й отекнаха в тялото ми. То полудя от страх, взе да ме рита по крака. Стиснах го здраво в ръцете си и заотстъпвах назад.
Луксианецът се надигна като воден стълб. По ръцете му избликнаха малки фонтани енергия и запращяха. Взираше се в мен, сякаш успяваше да вникне до дъното на душата ми. Всяка дума, която изричаше, се търкулваше от езика му, като че учеше английски с главоломна скорост.
— Ти какво си?
О, мътните ме взели.
Доста бързо разбрах две неща — луксианецът усети, че аз не се нося единствено по дружелюбния човешки небосвод и по начина, по който отстъпи назад и вдигна ръка, си помислих, че това не е на добре. Разбрах също, че съществото няма понятие какво е това хибрид.
Момичето в ръцете ми взе да се върти и успя да освободи едната си ръчичка. Замахна с нея, бутна шапката ми на земята и косата ми се разпиля по гърба. Луксианецът пристъпи напред оголил зъби.
Лошо.
Ръцете ми бяха заети с едно ритащо и пищящо дете, затова трябваше да отстъпя. Обърнах се и хукнах по най-близката пътека. Щом завих зад ъгъла, миризмата на изгоряла плът и пластмаса се усили. Заритах разпилените по пода питки хляб и тогава спрях. Майчице мила.
Наоколо беше пълно с голи извънземни.
Дори да не бях хибрид и да не знаех как да проверя дали някой от зяпачите не е извънземен под прикритие, точно в този момент щеше да бъде трудно човек да не забележи луксианците, тъй като пълната им голота явно никак не ги смущаваше.
Някак не много на място си дадох сметка, че виждам повече мъжка и женска плът, отколкото някога съм пожелавала да видя, но тогава се обърнах, забелязах Арчър, който застана до мен и по-голям страх завладя мислите ми.
Бяха ни обградили.
— Доволна ли си? — изсъска Арчър и аметистовите му очи светнаха гневно.
Най-малко шестима луксианци се взираха в нас и се мъчеха да разберат какво точно представляваме. Трима бяха в човешки образ и стояха до хората, чиито тела бяха асимилирали. Другите трима бяха в истинския си вид и червено-бяла светлина обагряше телата им. Откъм гърба ни се появи луксианката от предната част на магазина.
Нито един от тях нямаше вид на създание, което гори от желание да ни прегърне и да ни дари с любовта си.
Сърцето ми заблъска в гърдите. Приклекнах бавно и се взрях в мокрото от сълзи личице на момиченцето.
— Щом те пусна, бягай — прошепнах. — Бягай бързо, колкото сила имаш, и не спирай.
Не бях сигурна дали ме разбра, но се молех да е така. Въздъхнах тежко, пуснах я и я побутнах лекичко към пролуката между две пътеки. Детето не ме разочарова. Обърна се и се втурна напред. Изправих се, искаше ми се да направя нещо повече за нея.
Един от излъчващите светлина луксианци се плъзна към нас, сетне спря и наклони глава. Всички останали — и в истинския, и в човешкия си облик — извърнаха очи към жената, от която бях отмъкнала детето.
Тази работа ще свърши зле. — Гласът на Арчър стигна неканен до мен. — Ще сбъркам ли, ако предположа, че когато ти кажа да бягаш, ще хукнеш с пълна сила?
Поех си дълбоко дъх. — Няма да те изоставя.
Усмихна се. — И аз така си помислих. Тогава да атакуваме. Ще разчистим пътека към изхода.