Той имаше право — и двамата имаха право. Погледнах Кити и очите ни се срещнаха.
— Не сме се договаряли да погнем и Етан — казах й аз и пет пари не давах какво си мислят останалите. Интересувах се единствено какво мисли тя. — Трябваше да си осигурим армията на арумианците, а след това сме свободни — можем да отидем, където поискаме. Знаеш какво ни обеща Итън. Не сме длъжни да продължаваме.
Тя разтвори устни:
— Знам.
— Но…
Кити си пое дъх и изпъна рамене.
— Не сме длъжни. Но ако Етан избяга, преди да стигнат при него, с нас е свършено. Знаеш ли какво? Да приключим с тази работа веднъж завинаги.
Двайсет и първа глава
Кейти
Изкъпах се и си починах, болките от лютата битка с Ди отшумяха, така че слязох при останалите в хола. Преди това заедно почистихме и подредихме помещенията в къщата. Без липсващата врата, изпотрошените прозорци, мебели и изпочупените саксии с цветя… О, и разбира се, без дупката в стената.
Чувствах се неловко от този погром. Лор беше добър човек. Къщата му беше хубава. Не се развика, нито се опита да ни излапа, като видя какво сме направили.
Май арумианците ми харесваха.
Е, поне тези двамата. Останалите, особено Лото, все още ме плашеха.
Ди не спря да ми се извинява от мига, в който приключихме разговора за Етан, докато отидох да си взема душ и да поспя. Десетки пъти ми каза „съжалявам“. Затова никак не се учудих, че като влязох в хола, тя незабавно отправи големите си зелени очи към мен.
— Кейти — подхвана тя, стана и аз разбрах какво ще последва. Щеше да се разплаче и да започне отново да се извинява.
Отидох при нея и я прегърнах.
— Всичко е наред — прошепнах. — Всичко между нас е наред.
И това беше самата истина.
Животът е твърде кратък и пълен с обрати, за да се сърди човек, особено за постъпки, които Ди не е могла да контролира.
Тя стисна ръката ми и прошепна:
— Благодаря ти. Няма да те бия за това, че не ми каза за сватбата. — Усмивка грейна на лицето й и придаде топлота на неземната й красота. Боже, как ми липсваше тази нейна усмивка.
— Тъкмо обсъждахме плана си. — Деймън дойде до мен и ме погали. — Връщаме се обратно. Така ще имаме почти цял ден преднина пред Лото и арумианската армия.
Бях учудена, защото очаквах по-сериозен план.
— Така ли?
— Това не е всичко. — Арчър скръсти ръце.
— Планът ни е прост — отвърна Деймън и плъзна ръка по рамото ми. — Връщаме се вкъщи… луксианците ще се появят с единствената цел да ни видят сметката.
Вдигнах вежди.
— Не е ли прекалено прост?
— Деймън не каза всичко.
— Или умът му не е тук — подхвърли Лор.
Изчервих се, когато той прокара пръсти по гърба ми. Май Лор наистина имаше право.
— Ще се престорим, че сме на тяхна страна. — Ди се обърна към нас. — Знам, че не ти е приятно да го чуеш, но ще се справим. Ще ги накараме да ни повярват.
О, тази работа хич не ми харесваше, а и се опитвах да не обръщам внимание на пръстите по гърба ми.
Ди навлажни устни.
— Те не знаят, че съм дезертирала и че другите… са мъртви.
— Как е възможно?
— Ди е получила нареждане да не се обажда, преди да се справи с Деймън — да го убие или да го върне в стадото — обясни Арчър, но аз си помислих, че както нахлу в къщата, е искала да го прати направо на оня свят. — Те не очакват да се свърже с тях и най-вероятно не знаят какво се е случило.
— Вероятно — казах тихо.
— Най-добрата ни възможност засега, Кити.
— Значи ще се приберем у дома, ще се престорим, че вие сте на страната на лошите и ще се надяваме на най-доброто.
— Ще използваме Ди и Деймън, за да се доберем до Етан преди военните или арумианците — рече Арчър. — И преди да е успял да избяга.
Логично. Но планът бе рискован и ненадежден, съшит с бели конци и с куп пожелания за късмет. Единственото хубаво нещо беше, че си отиваме у дома и щях да видя мама. Ако все още беше там.
— Ами Нанси? — обади се Деймън.
— Какво за нея? — попита Ди.
— Успяла е да избяга — осведомих я аз. — Никой не знае къде е, но не вярвам да е тръгнала към най-горещата точка. В това няма смисъл. Струва ми се, че никога не би отишла там.