Деймън ме дръпна за колана на дънките, но не каза нищо.
— Тя е права. Военните я издирват, но е малко вероятно да се отправи към Питърсбърг. Ще се свържа с Люк, за да го информирам как вървят нещата и да му кажа, че луксианците се крият в града заедно с Етан — продължи Арчър. — След това ще се свържем и с Лото, за да го уведомим къде да дойде най-напред.
Това беше разумно. Ако сведенията, с които Ди разполагаше, бяха верни, можеше да унищожим колонията и луксианците, но оставаха много основи, с които впоследствие трябваше да си уредим сметките.
Трепнах.
Да ги унищожим. Да си уредим сметките. Говорех като гангстер.
Или като Люк.
— Добре — рекох накрая. — Това вече е план.
Деймън ме тупна по задника.
— За тази работа ще ви трябва помощ — рече Хънтър и погледна Серина. — Но за нас пътят свършва тук.
Кимнах. Нуждаехме се от тяхната помощ, както и от всяка подкрепа, но да влезем в града с двама арумианци, означаваше да покажем скрития си коз.
— Не ни разбирайте погрешно — обади се Серина. — Искаме да ви помогнем, но…
— Както вече казах, аз имам врагове в правителството. Хората от Дедал може да са спрели работа, но аз не вярвам на никого, свързан с отдела. — Хънтър прегърна Серина. — И няма да допусна да я вземат отново на мушка.
— Напълно те разбирам — обяви Деймън и аз се учудих, че не последва саркастичен коментар.
Лор стана и отиде до шкаф, чиято врата все още беше на мястото си. Отвори я и пред очите ми се откри малък арсенал. Глокове висяха на куки, на стената бяха подпрени различен калибър пушки. Имаше и други пистолети, каквито досега не бях виждала.
— Майчице — промълвих аз.
— Май трябваше да ви кажа за този шкаф — каза той. — През годините натрупах солидна колекция. — Лор извади един пистолет и го подаде на Арчър. — Всички забравят, че тези оръжия покосяват смъртоносно не само луксианците, но и нас.
— Куршум в главата или в сърцето е фатален без значение от расата. — Хънтър се ухили доволно и ме полазиха тръпки. — Проблемът е, че арумианците и луксианците са доста бързи и е трудно да ги уцелиш там.
— Вече не. — Лор се усмихна зловещо.
— Майко мила — рече Арчър, докато разглеждаше странния пистолет. — Как се сдоби с това оръжие?
— Имам си начини — подсмихна се самодоволно Лор.
Арчър поклати глава.
— Така и не ги одобриха за широка употреба. Дедал разполагаха с тези пистолети, но не предполагах, че ще видя такъв и извън отдела.
Деймън отдръпна ръката си.
— Какво му е специалното?
— Проектиран е за луксианци. Но не е импулсно оръжие. — Арчър също се ухили злокобно. — Пистолетът работи с патрони, които са заредени със същия материал, с който се заредени и импулсните оръжия. Но това не е МНМ.
— МНМ? — попита Ди.
— Мъртъв На Място — обясни той. — Но ако уцелиш луксианец, хибрид или основа, където и да е с тази играчка, го поваляш на мига. Особено ако куршумът заседне в тялото или не успеят да го извадят бързо. Смъртта обаче настъпва бавно и затова пистолетите не бяха одобрени.
— Та това е изтезание. — Повдигна ми се.
— Да, но с този пистолет не е нужно да се прицелваш точно. Пак трябва да си бърз, но вместо да хабиш енергия и да призоваваш Извора, оръжието ще ти свърши същата работа. — Арчър приличаше на дете, което току-що е получило любимата си играчка. — Даже и по-добра.
— Всички ще вземете по един — рече Лор. — Да не кажете, че не съм се погрижил за вас. Очаквам картички за всяка Коледа. С благодарности.
Усмихнах се и взех един от пистолетите, доста по-опасен от обикновените — опитах се да привикна с тежестта му.
Държах пистолет. Отново.
Сега вече наистина се чувствах като гангстер.
Върнахме се на верандата, Деймън седна на най-горното стъпало с широко разтворени крака. Настаних се между тях и леко се обърнах, за да виждам лицето му на чезнещата слънчева светлина.
Отначало седяхме в мълчание. Той си играеше с косата ми, навиваше дългите кичури на пръста си и ме галеше с краищата им по лицето. Не знаех каква беше тази мания да ме докосва с косата ми, с химикалки, моливи и каквото му паднеше, но нямах нищо против. Имаше нещо успокояващо в това. Оставих го да прави каквото иска — скоро трябваше да потеглим.