Страхът ми вероятно бе неоснователен, защото Деймън ме обичаше и щеше да превъзмогне влиянието на луксианците. Но безпокойството витаеше като сянка над мен. Една мисъл се бе загнездила в съзнанието ми.
Планът ни можеше да се провали напълно.
Когато наближихме отбивката, се вкопчих в седалката на Ди. След малко експлорърът спря на алеята. Дъхът ми секна. Тревата бе избуяла, пътят бе обрасъл с бурени. Личеше, че никой не се е грижил за поляната. В саксиите около верандата имаше повече плевели, отколкото цветя, но това беше в реда на нещата, защото дълго ме нямаше вкъщи, а и мама не я биваше да гледа цветя. Ала светът бе изправен пред катастрофа и не трябваше да мисля за това. Мама е добре, чака ме у дома.
Беше тук, защото видях колата й, паркирана пред верандата.
Арчър изключи двигателя. Пръстите ми трепереха, докато откопчавах колана.
Дали мама ни беше видяла? Дали вратата щеше да се отвори всеки миг и тя ще излезе да ни посрещне? Красива, изискана и умна, каквато се надявах да стана и аз някога.
Бях страшно развълнувана. Според плана ни, Деймън трябваше да води представлението, не биваше да се втурвам към мама, макар че нямах търпение да я видя. Имах нужда да я видя, защото отчаяно ми липсваше и трябваше да се уверя, че е добре.
Нямах друг, освен нея.
Деймън ме хвана за ръка и ме задържа на седалката. Ди и Арчър скочиха навън и заоглеждаха бдително къщата.
— Наблизо има луксианци — каза той и погали с палец китката ми. — Може да са в някоя от къщите.
— Защо им е да влизат там? — Още щом зададох въпроса, разбрах колко е глупав — имаха безброй причини да влязат.
Той се усмихна, но тревогата в очите му ме накара да изтръпна.
— Знам, че искаш да видиш майка си, разбирам те, но трябва да сме предпазливи. Ако нещо не е наред и ти кажа да изчезваш…
— Защо да не е наред?
Деймън се приведе към мен.
— Кити…
— Знам — прошепнах със съзнанието, че от устата ми се леят глупости.
— Не забравяй пистолета. — Бях го затъкнала на кръста си. Погледна ме в очите. — Ще сляза след теб. И, Кити… — Лицето му се изопна. — Не ме карай да ти говоря като в Айдахо.
— Разбирам. Ще се справя.
Деймън кимна. Поех си дъх и тръгнах напред. Той ме последва и ме хвана за врата. Това бе жест на надмощие, но и на утешение. Знаех, че е до мен.
Ди хвана Арчър за ръка и го поведе към предната веранда на съседната къща. Но спря и хвърли поглед към Деймън, не мисля, че си казаха нещо, защото някой луксианец можеше да го долови.
Деймън ме поведе към къщата. Гъста растителност бе плъзнала по верандата и се виеше около перилата.
Погледнах към вратата.
Тя зееше, само стъклената врата беше затворена. Сърцето ми щеше да се пръсне, забавих крачка.
Стъпалата проскърцваха под краката ни, разхлабена дъска подскочи и аз се стъписах.
— Наблизо със сигурност има луксианец — рече Деймън тихо.
Това означаваше, че те наистина са наоколо. А може би вътре, спокойно насядали в хола. Деймън отвори вратата, полазиха ме тръпки. С тихи стъпки прекрачихме прага; посрещна ни по-топъл въздух и миризмата на чисти чаршафи, която толкова ми липсваше.
Сълзи пареха в очите ми, докато оглеждах антрето. Всичко си беше постарому. О, боже, до вратата бяха струпани кашони от „Амазон“ и пликове с книги, които издателите бяха пращали, без да знаят, че от месеци не съм обновявала блога си.
До купчината неотворени писма се мъдреше раницата ми, а до нея бяха сандалите ми. Мама ги е оставила там, сякаш е знаела, че се прибирам у дома. Едва сдържах сълзите си.
Без да издаваме звук, минахме през портала към хола. Погледнах към стълбището, после по коридора към килера за пране. Спомних си как танцувах по чорапи и как паднах по дупе, когато Деймън влезе и ме стресна. Въздъхнах. Колко много спомени. Скъпи, но и горчиви спомени. Деймън ме стисна лекичко по врата и двамата влязохме в трапезарията. Оттук се виждаше кухнята.
Сърцето замря в гърдите ми, а сетне запрепуска.
Деймън ме стисна по-здраво.
Видях я, видях мама.
Стоеше до мивката с гръб към нас и о, боже — това беше тя. Беше прибрала косата си на кок. Носеше тъмни джинси и светъл пуловер. Сълзите рукнаха от очите ми. Не можех да ги спра.